"Yeah, yeah...!" – крещи лявата част от публиката в зала 1 на НДК.
"The blues is alright!", подема ентусиазирано дясната...
"Alright, alright, alright!" – равносметката турят под черта центърът на аудиторията и бисовият лайтмотив на Гари Мур.
Няма съмнение: блусът е олрайт. Категорично. Феновете – също. При това не само в нощта на фиестата (8 срещу 9 септември), а принципно.
Този път на българска почва, в рамките на близо 3 часа, китарният гранд обобщи – простичко, крайно откровено и именно затова гениално - чувствата, породени от вечния стил, наречен блус. Разтълкува ги със струните на шаманските 12 такта и 3 акорда. Обговори ги сякаш не толкова от 1 лице, единствено число, а от името на целия мисисипски саунд. И никакви коварни плитчини в сенса към почитателите. Ей това – основната идея, се изплъзна от родните медии.
Да, наистина великолепен, но печално неадекватно отразен (с мъ-ъ-ъ-ънички изключения) концерт. Лично аз не се наемам (по-скоро се въздържам, щото мисля... обидно е) да обяснявам - тук, сега, пък и изобщо- колко велик е Гари Мур.
Бас чукам: дори сетният музикален дънер е чул поне една негова пиеса, дори без да знае кой е нейният изпълнител...
Иначе соколът от Белфаст не е първи вокалист на света. Той пее с жица. При това като никой друг. Демонстрирайки колко нежността на една балада може да е корава и колко фина е в състояние да бъде материята на хевито и рокендрола.
Замислял ли си се върху това каква е разликата в жеста, с който един артист казва "ето!" и с този, който те кани: "заповядай! - да видиш/чуеш какво съм ти приготвил"...
Гари (Скид Роу, Тин Лизи, Колизеум, Джи-Форс, заменил не кого да е, а самия Клептън в Би Би Ем, постпроект на Крийм) винаги е предпочитал и вярвал в джентълменското обръщане на внимание.
Заповядай, добре дошъл на шоуто! (Съпорт – родните формации Файв Екс Ел и Литъл Биг Бенд.)
... Само спечелиха тези от зрителите, който се възползваха максимално от поканата, отправена от последния албум на маестрото "Close As You Get".
Парчетата в него – не само кавъри, но и чудесни авторски композиции, натриват носовете на критиците, дето упрекват мистър Мур (и Магистър Блус), че страда от скоротечен гигантизъм.
Иначе – ясно е, китаристът генерира интерес предимно заради своите хитове от последните двайсетина години, ознаменували триумфалното му завръщане в ритъмния блус.
Е, публиката бе нахранена доволно и предоволно.
От онези по-сложни, прогресарски пиеси, Гари Мур не изсвири. Най-вероятно защото са вкоренени в ранните му проекти, а може би и заради невъзможността да бъде подкрепен от бенда, с който пристигна в София, и който едва-едва, като че ли по протокол, сдъвкано представи. (Ама ние знаем кои са: Брайън Дауни – ударни, Вик Мартин – кийборди, Пит Рийз - бас.)
Факт: гостът бе (почти) СОЛО. Което още повече му помогна да развее в окото на меломана друга една разлика – между артефакт и натур(ал)факт.
Твърде далеч от свистящата по завоите скорост на Сатриани, от тежката лапа на Стив Вай и свойствения й електро-плеоназъм, от пастелната поезия на Слоухенд, втренчваща се (често до дребнавост) в детайла; Гари наброи репертоара си наедро и панорамно.
СВОЕБРАЗНО и НЕПОВТОРИМО, са само две от прилагателните, хвърлени в обръщение като че ли специално за неговия творчески натюрел.
Ирландският магьосник бе подредил плейлиста си с избирателна пропускливост (пардон за клишето): равен брой кавъри (Би Би Кинг, Отис Ръш, Чък Бери, Джон Мейл...) и авторски пиеси (ще бъда гадничък и няма да ги отбележа, да си бил там – да видиш :) ), наброи ги елегантно. И плавно.
По начина, по който розата събужда пъпките си през май, смени 6 китари. Добрият вкус е техен личен приятел.
Стъпката им тръгна, рисуваща с четката на собственото си въображение, от атмосферата на пенливия аромат в салууна, мина през разпасаните рокендрол и буги-вуги – изстисквайки като лимон (в коктейлна чаша) и сетните силици за денс; финално закотви бурни страсти в тихия пристан на баладата от крайбрежен бар - след последния самотен (бая наквасен) посетител.
Still got the blues. Акустика и токови удари, разходиха всички ни – от 50 до 15-годишните, из географията на онези чувства, които лично аз определям за съприкосновени.
Га(га)ри(н) на форца блуса!
"Pretty Woman", но преди всичко "Parisienne Walkways" и "Sundown" – версия по нежнотията на Сън Хаус, набутаха в дясната ми ръка нечии непознати женски пръсти.
Само че аз вече бях вляво – където е сърцето.
"Walking By Myself".
(I hope you understand.)
Коментари