Sanjam Beograd!
Обичам да отскачам дотам всеки път, когато мога да видя и чуя любима банда. И не бях стъпвал от концерта на Queen и Пол Роджърс през 2008. Затова и когато обявиха реюниъна на Black Sabbath, едва изчаках до края на седмицата и стисках билета за концерта им... който се превърна в събитие на Ози Осбърн с няколко именити приятели. Преди да прелее в мащабен четиридневен фестивал. Ozzy & Friends, Black Label Society, The Cult, Faith No More, Ъгли Кид Джо (Ugly Kid Joe)… всяко от тези имена, поетапно обявено, риташе кръвопотока ми обратно, в посока микроинфаркти през месеците след февруари.
А юли е горещ. Толкова горещ, че двете немски машини, превозващи компанията ни от десетима към Belgrade Calling, спират през няколко бензиностанции по траекторията София-Белград за презареждане с вода/бира/сладолед. Не ни е скучно, де. Но аудиовизуалната документация от пътуването се съхранява зад тежки врати, с триглаво куче за пазач.
Минава три следобед. Нахлуваме в хостел Habitat (готин е, препоръчвам) в центъра на Белград, кратък релакс и се впускаме към парк "Ушче". Да, директно за 28 юни – колкото и да харесваме Orbital, останалите имена от афиша за 27-ми не успяват да ни накарат да изгърмим ден отпуска и 200 кинта за допълнителен ден в Сърбия. Така че нахлуваме пред сцената тъкмо когато Сатирикон (Satyricon) завършват "That Darkness Shall Be Eternal" от "Now, Diabolical" (2006) и купуваме първите наливни Jelen Pivo (харесва ми да съм на фестивал, спонсориран от тази бира). Оттам сетът на норвежците е почти изцяло рок-ен-рол ориентиран. Да, удрят и химна "Mother North" от зловещите ранни години на бандата, но при 40 градуса на сянка, все още високо и ярко слънце и накацали по полянката ухилени хора някак не усещаме мрака на парчето. Виж, рифовете на "K.I.N.G." и "Fuel For Hatred", с която Satyricon благодарят на сръбската публика, си пасват чудесно с настроението наоколо. А и самите те – облечени в черни ризи с къс ръкав, тъмни очила, почти отсъстващ корпс-пейнт, са толкова много рок.
После чакаме. Жегата стига до градусите на прясно нажежена скара. Дали приличаме на дългокоси, брадати плескавици? Не съм сигурен, но най-вероятно тази горещина е причината Парадайз Лост (Paradise Lost) да имат такова присъствие, колкото ако свиреха на другия бряг на Сава. Не че звучат зле. Саундът е на ниво. Грег, Арън, Стив и Ейдриън са на ниво. Дори отново късокосият Ник Холмс, който невинаги е брилянтен на концерти, пее готино. Но докато свирят, на два пъти предпочитам да се наредя за поредната бира, отколкото да гледам нещо, което задържа вниманието ми не по-дълго от няколко елементарни графита на бетонна стена. Сдържани, британците отварят сета си с" Widow" от епохалния "Icon", свирят и нови парчета ("Honesty In Death", "The Enemy"), връщат се пак към средата на 90-те и затварят със "Say Just Words". Това е периодът, в който групата направи решителен и радикален за консервативната метъл сцена завой към електронни семпли, чисти вокали и поп забежки. И когато й стискаше да експериментира. Парадайз Лост свършват, бирата също.
Нова бира. Днес съм с тениската на Black Label Society, която през 2005 - за концерта им като съпорт на Black Sabbath у нас, ми костваше 50 лева. Имало е за какво, не е мръднала. Групата слушам от десет години. А на Зак Уайлд съм фен, откакто гледах Live & Loud на Ози Осбърн преди 20 години. Зак е човекът, заради когото за пръв път отгледах четина по цялата си мутра (което стана и причина за зъбене от тогавашно гадже). Постепенно Уайлд обаче стана и човек, към чиито последни албуми не посягам, просто защото звучат еднакво. А на живо... Black Label Society са банда американски селяндури, които вероятно са зарязали камионите, които са шофирали на идване някъде под моста към парка. Черни кожи, кърпи на главите, бради, бицепси, татуировки, нашивки. И безобразен шум. Когато Зак Уайлд изхвърча пред нас, нахлупил индианска бойна украса с орлови (дали?) пера, в чест на откриващото парче "Crazy Horse" от последния албум на бандата "Order Оf The Black", чуваме основно тътен и буботене. Поглед към сцената и ни става ясно защо е така. За BLS е изплувала цяла допълнителна стена от усилватели Marshall и джангърът е невъобразим. Басово бучене, зад което трудно прозират китарни и вокални партии – нещо немислимо за група, предвождана от един от най-известните и тачени китаристи в последните 25 години.
Зак, разбира се, не пропуска да се перчи от сцената и след убийствената "Fire It Up", чийто риф може да накара дори дебел полицай да се разкуфее и да те почерпи с бира, се впуска в протяжно и абсолютно ненужно китарно соло, което в повечето от шестте си минути, е предимно премодулиран вой. Със "Stillborn" (този път без Ози на вокалите) четиримата си тръгват, като ме оставят да се чудя защо този човек, който до съвсем скоро записваше едни от най-напомпаните южняшки метъл рифажи и мелодии, чудесната пресечна точка на Lynyrd Skynyrd и Black Sabbath с Down и Пантера (Pantera), е безидеен хеви метъл позьор в момента.
Дъ Кълт (The Cult) са отговорът на горния ми въпрос. Още ми пищят ушите от Black Label Society, когато британците светват пред нас и удрят без предисловие "Lil’ Devil" от убийствения "Electric" (1987). И директен скок с 25 години по-късно, но непокътнатият рок-eн-рол заряд на "Honey From A Knife" от чисто новия "Choice Of Weapon". Някъде тогава осъзнавам, че отдавна съм хвърлил чашата с недопита бира и с десетина хиляди души танцуваме, хипнотизирани от ултимативните рок герои, пулсиращи живот от колоните. Звукът на бандата е страхотен, а подборът от песни, които удрят повече от час, ме праща в най-щастливото ми подскачане от много време насам. Настроението блъска по вените, усмивката заплашва да разцепи лицето ми, косата отдавна е забравила какво е да стои мирно и попиваме една след друга нови и стари любимости като "Rain", "Lucifer", "Fire Woman" и "For The Animals". Йън Астбъри (на снимката) е тарикат с пухена яка над черното кожено яке, не оставя тъмните очила и дайрето изобщо, а когато призовава всички: "Ladies, motherfuckers and all that are confused", разпалва още повече желанието ни за див рок купон. И колко по-различно и тежкарско звучи огромният бял Gretsch в ръцете на Били Дъфи! Ние сме тук за рок-ен-ол, а Дъ Кълт живеят, за да го свирят. Никак не се учудвам, че това е групата, вдъхновила Джон Гарсия от легендарните Kyuss да хване микрофон някога. Довършват ни.... "She Sells Sanctuary" и "Love Removal Machine". И съм щастлив, че най-сетне ги видях на живо.
Те са култът!
Коментари