Една от най-ярките звезди на фадо небосклона озари София с третото си гостуване в нощта на първи декември.
Мариза (Mariza) дойде сред влажния зимен студ, за да превърне за два часа зала 1 на НДК в част от Лисабон, част от музиката и културата на Португалия.
Въпреки че залата беше пълна и енергията на публиката се усещаше осезаемо, особено при по-бързите и весели парчета, запее ли Мариза, светът и времето се свиват и се озоваваш на някоя крайбрежна уличка, изпълнена с ароматите на море и свежи цветя от пазарчетата, въздухът оставя солени целувки по устните, а от малка таверна долитат звуците на фадо.
Това, разбира се, е само въображение, защото звукът в зала 1 бе кристален и освен на прекрасния глас на певицата, ни позволи да се насладим на всяка нота, изсвирена от музикантите, които ѝ акомпанираха – Жозе Мануел Нето (португалска китара), Вики Маркес (барабани и перкусии), Марино де Фрейтас (бас) и Диого Клементе (акустична китара). Специалната изненада на Мариза за българската ѝ публика, към която тя показа много топли чувства, бе появата на Иван Лечев на цигулка. Той засвири аранжимент на "Лале ли си, зюмбюл ли си" като въведение към емблематичната "Meu fado meu", песен за фадото такова, каквото го разбира и пее Мариза - нейното фадо.
Последва инструментално изпълнение на петимата музиканти, интригуваща смес от фадо, в което бе преплетен намек за "Очи черные". И оттам нататък концертът продължи да става все по-наситен, все по-пъстър и богат на музика и емоции. След "Rosa da Madragoa", чиято тема – животът на красивата и бедна продавачка на риба – е една от най-често асоциираните в общата представа за фадо, Мариза запя "Há uma música do povo", поема на един от най-известните португалски поети Фернандо Песоа. Композицията от албума "Transparente" (2005) е експеримент с фламенкото, а текстът е достатъчно красноречив – "Има музика от хората, за която не мога да кажа дали е фадо, но след като я чух, в мен остана нов ритъм...".
Нищо не липсваше в двучасовия концерт, който бе и достойно начало на Новогодишния музикален фестивал в НДК. Мариза пя фадо от севера и фадо от юга ("Feira de Castro"), една от любимите си композиции ("Primavera"), "Quando me sinto só" на Фернандо Морицио (едно от големите имена във фадото, на когото певицата отдава почит в "Transparente"), мелодия, слушана често в таверната на родителите ѝ, разтърсваща песен за самотата. Имаше я неизменната португалска саудаде (saudade) ("Beijo de saudade"), непреводимият копнеж, обясним напълно само от музиката, надхвърлила бариерите на езици и култури. От по-веселата страна на фадото надникна пъргавата "Rosa branca", в която Мариза увлече публиката, като едновременно я развесели и поизмъчи (лесно ли се пее "Colha a rosa branca, ponha a rosa ao peito", когато дори не знаеш какво значи? Но дори когато научихме превода ("откъсни една бяла роза и я закичи на гърдите си"), пеенето изобщо не стана по-лесно.
Мариза, която през цялата вечер говори между песните на английски, за да обясни за какво се отнасят, да разкаже частици историйки, да сподели свои чувства и мисли, го направи и по време на биса със "Smile", единственото изпълнение не на португалски, с което искаше да изрази и благодарността си към усилията на всичките й почитатели да разберат културата, песните и езика ѝ. Всичките свои фенове и слушатели, които тя смята за своето семейство, за своите хора, за които пее вече 12 години. Жестът ѝ към публиката бе прекрасната "Ó gente da minha terra", написана от кралицата на фадото Амалия Родригеш, но никога неизпята от нея. В края на пиесата Мариза остави микрофона и гласът й и китарите звучаха без помощта на усилватели, възможно най-естествено и пряко докосвайки хилядите в залата, нейното голямо семейство, което след финала я аплодира бурно на крака.
Точката бе поставена с вихрен бис на "Rosa branca", с усещането, че си присъствал на концерта на годината. С нетърпението да го направиш пак. И един едва доловим копнеж по Португалия и Лисабон, който може би е saudade, а може би не е, но за да го разбереш, трябва да се потопиш във фадото, където те води гласът на неповторимата Мариза. Както пее в "Há uma música do povo": "пея както мога и завършвам с чувство".
Което казва всичко.
Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".
Коментари