Слушам Джон Скофийлд от гимназиалните години.
Винаги ме е очаровало неговото характерно свирене. Понякога в него има недоизказаност, друг път завършва фразата по необичаен начин, в зависимост с музикантите, с които свири. Непредвидим е, изненадващ. Познавам го в повечето му превъплъщения, преминаващи през различните течения в джаза. Няма да изброявам с кои музиканти е свирил. Това сега няма значение, защото той е от тези автентични, характерни музиканти, за които сравненията и паралелите са излишни.
Той е. Той е и началото за много китаристи, увлечени от джаза. Учител. Джазът винаги е начало на един път, който има разнообразни варианти. Начало на един импровизационен и идеен път. Път, който не стига на определено място, а продължава и ще продължава, докато има музика, докато има джаз. Ако решиш да тръгнеш по него и си китарист, няма как да не срещнеш Джон Скофийлд. За мен той е деликатeн китарист, съчетаващ мисъл и чувство, въздействащ на дълбоко ниво. И всяка нова среща с него е удоволствие.
Когато разбрах, че ще свири в пребогатия афиш на Пловдив Джаз Фест 2019, много се зарадвах. Ето, казах си, сбъдва се и тази моя мечта. Реших обаче да пристъпя към концерта без очаквания. Ще се оставя на автентичната жива среща, пък каквато ще да е тя. Имах и удоволствието да взема интервю от него:
http://bnr.bg/post/101185506
Чух се с един спокоен и благ човек, без претенции и самохвалство. Човек, който е наясно със себе си. Човек, който обича музиката. За Джон Клиъри не знаех нищо, запознах се с неговото творчество сега. И се зарадвах, че ще чуя един от любимите си китаристи в тази компания. Това е и идеята на фестивалите, да откриваш нови музиканти.
Концертът се състоя във втората вечер, 1 ноември, след зашеметяващото трио на Кърт Розенуинкъл.
На сцената в препълнения Дом на културата "Борис Христов" роялът беше разположен така, че Джон Клиъри седеше в полугръб към публиката, което го караше от време на време да си завърта главата назад, за да вижда присъстващите. До него елегантно стоеше Джон Скофийлд. Приличаха на стари приятели в разговор помежду си. Диалог с езика на музиката.
Основната програма включваше музика от Ню Орлийнс, фънк и ар-ен-би. Беше интересно да слушаш пиеси на Professor Longhair и Johnny "Guitar" Watson например, интерпретирани от американските виртуози. Солата и импровизациите на Джон Скофийлд с неговия характерен маниер на свирене придаваха необичайно звучене, обогатяваха и изненадваха. "Fever" - класиката на Little Willie John, беше същински деликатес за меломаните.
Искам да подчертая, че в този концерт не се търсеше необичайното или новаторството. Той беше изпълнен с топло чувство и любов, създаваше приятно усещане в публиката. Необичайното се усещаше съвсем деликатно, през автентичността на музикантите и характерния им начин на свирене. С равни дози блус и джаз. Със смайващ груув, който може да бъде създаден само от емоционално освободени докрай артисти.
Разговорът се състоеше в това, че и Джон Клиъри, и Джон Скофийлд говореха през своя инструмент, изразяваха себе си, своя прочит на музиката, като в същото време се слушаха взаимно. Разговор, който вдъхновява и не ти се иска да приключва. Разговор, в който всеки от нас може да се включи - с интерпретация и импровизация. Разговор, който е в основата на Джаза.
Поклон и благодаря както за този концерт, така и за целия фестивал!
Снимка: Владислав Христов
Коментари