Празник за душата с Националния балет на Испания

Веднъж един шотландски театрален критик ми каза, че не можем да пишем от името на публиката – какво чувства и как мисли тя – тъй като не можем да влезем в главите на хората.

Ще кажете – нерде шотландски, и то театрални, критици, нерде Испанския национален балет. Сега ще разкрия мистерията на това въведение. Снощи в препълнената зала 1 на НДК си мислех как ли се чувства тази част от публиката (а имах неприятното подозрение, че тя не е малка), която се е доверила на информацията от организаторите и очаква да види как испанците танцуват "Болеро" на Равел. Композицията, въпреки че много често се изпълнява концертно, е създадена по поръчка на балерина – великата Ида Рубинщайн – и по съществото на замисъла си е танцова, балетна. Сигурна съм (ще ме прощава шотландеца за увереността), че мнозина с нетърпение очакваха да видят на живо магията. Само че това турне на Националния балет на Испания не е с този репертоар.

Ако сте от другата част на публиката, която познава в детайли проектите на този балет и директора му Антонио Нахаро, и за която фламенкото е познато и близко, едва ли бе тайна, че двете части на представлението се състояха от спектакъла "Грито" ("Grito") и "Севилска сюита" ("Suite Sevilla”). И не съжалявам за Болерото, честно казано.

Ако трябва да карам по ред – в началото на сцената излязоха не артистите, а посланикът на Испания у нас Хосе Луис Тапиа, за да съобщи тъжната вест за кончината на Адолфо Суарес, първият премиер на Испания, ръководил страната след смъртта на диктатора Франсиско Франко през 1975 година.

След минутата мълчание отекна вик – това означава "grito" на испански. На сцената излязоха музикантите на балета – нали не си представяте фламенко с музика на запис? – и певецът Manuel Palacín, сам в средата на сцената, черно и бяло, запя. Или извика. Кой може да каже къде спира песента и започва болката, когато говорим за тази смес от традиции и емоции, наречена фламенко?

След миг се появиха и танцьорите – мъже, в бяло и черно. Няма нужда да описвам танца им – характерните движения и жестове, изпънатото като нерв тяло, чаткането на токовете, вграждащо ритъма в сърцето. Всеки, който се вълнува от фламенкото, си представя живо тази картина. Излязоха и жените в пъстри рокли, за да завършат съвършения образ на танца такъв, какъвто винаги изниква в представите ни – гъвкавия женски силует в роклята с богат набор волани, стегнатият кок, грациозната линия на ръката – образ, гравиран с нажежено червено върху черен фон, съчетаващ алената пламенност и черната мрачност, силата на млад жребец и изяществото на див лебед в неподражаемата смесица на влияния и музикални стилове, на истории и минало, на бушуващи емоции, която се споява във фламенкото. Хореографията на Антонио Каналес превръща "Грито" в кратко, но наситено представяне на четири от стиловете (палос) във фламенкото: сегийрияс, солеа, алегриас, тангос. Сегийрияс, един от най-старите стилове, причисляван в категорията на "по-сериозното" фламенко, изразява съкровени, интимни чувства, най-често болка и отчаяние. Солеа, възникнал по-късно, без да има данни да е директно свързан с никой друг пало, се е развил бурно и тържествеността в музиката, често изразяваща дълбока душевна болка, го прави един от основните стилове. Алегриас, както подсказва името, е по-весел и жизнерадостен стил, подобно на тангос, тясно свързан с фламенко румбата и много далечен роднина на аржентинското танго. Спектакълът "Грито" е създаден през 1997 и продължава да печели овации по света.

Доста по-нов е "Севилска сюита", който гледахме след антракта. Представена през 2011 година, творбата на Антонио Нахаро се състои от девет части, в които класически испански танци се срещат със съвременен подход и идеи в музиката, обгърнати в традиционното музикално наследство на Андалусия и прокрадващото се чувство на тъга и носталгия. Девет части – девет картини от южна Испания, изгряваща в костюмите, в стилизирания декор с филигранните плетеници, извикващи в ума представата за кралския дворец Алкасар де Севиля, дори Алхамбра в Гренада, в историите, разказани чрез танца и музиката – панаир, корида, смърт, надежда, мечта, любов, радост...

Гледаш и не можеш да се нагледаш, а после се сепваш от изненада, че не си на площада под андалуското слънце, а в тъмната зала. И строгите лица на музикантите, изопнатите черти, гъвкавите извивки на телата, стоновете на душата, изливащи се през инструментите, гласовете, натежали от емоцията, се превръщат в тънка мрежа, оплитаща сърцето в копнеж по испанските нощи и едрите звезди над Севиля...

Оглушителните аплодисменти за танцьорите и музикантите, сред които непременно трябва да отбележим и певицата Saray Muñoz, показаха, че мисията, която си е поставил Националният балет на Испания – да съхранява и разпространява фламенкото – е успешна и у нас.

Предвид богатия репертоар на трупата, се надяваме да имаме възможността да се насладим на още подобни спектакли, които са в най-пълен смисъл празник за душата.