Тори Еймъс, или първият път на Пианото в София

Това е един от трите репортажа, които пиша за този концерт, състоял се в зала 1 на НДК миналия петък.

А той беше един от онези събития, за които и с трийсет текста няма да постигна ефективно обрисуване на значимост и емоции. Защото Тори Еймъс (Tori Amos) е от артистите, за които могат да пишат хора, които владеят перото така, както тя клавишите. Само дето американката разполага с още две силни оръжия. Глас и талант. И безкрайно вдъхновение. Виж, в това отношение феновете ѝ сме благословени, защото Тори го предава като поток електричество върху нас, заразява ни с него, кара ни да дишаме. И да творим.

Сблъсках се с музиката ѝ за пръв път преди 15 години. Сблъсках, защото такъв шамар ми лепна, че ми извъртя главата в паралелна от моята дотогавашна тясна реалност, че ми разшири светогледа. Просто стисна душата ми в шепа и я засили към вихъра от емоционалност и откровение с чистотата и силата на един изключителен музикант, текстописец, певец, жена. Женското при Тори Еймъс винаги е мощен двигател, стълб, около който се извива строежът на нейните песни. Но не дразнещо-феминистичен. А дълбоко затрогващ, успяващ да отведе музиката до най-съкровените кътчета от собствената ти чувствителност и възприемчивост.

Тори Еймъс никога не свири два еднакви сетлиста в две вечери. Никога не изпълнява два еднакви сетлиста на едно турне. А за повече от 22 години от първата ѝ обиколка, сигурно трудно ще се намерят и два еднакви сетлиста изобщо. И не говорим за разлика от по песен-две. Като автор на музиката си, невероятен импровизатор и самата тя голям музикален фен, за Тори няма пречка да бърка във всеки от албумите си или да посяга към каквито си кавъри иска. Ние например чухме версиите ѝ по "Take My Breathe Away" на Berlin и "In Your Room" на Depeche Mode. Защото може. Преди години слушах на живо как изпълнява "Smells Like Teen Spirit" на Nirvana. Наскоро пък е забила песни на Питър Гейбриъл и Джон Ленън. Вселена.

Гледах Тори Еймъс едва за втори път оная вечер. Ако можех, щях да съм на всеки неин концерт. Защото тя дава живот на тялото и духа ти, когато си на неин лайв, енергията ѝ зарежда и пречиства. Фенщината настрана, но тя изумява с пъстрата амалгама от влияния и вдъхновение, която изрисува със специфичен почерк - особено когато е на сцена. Докато седях пред нея, извън време и пространство, улавях госпъл и църковни щрихи в музиката ѝ, които дискретно преливаха в поп и рок настроение на фона на класическо пиано влияние. С абсолютна лекота Тори ни изпращаше в различни нейни периоди, вадеше галантно песни ту от "Little Earthquakes", ту от "Beekeeper", почерпи ни с шепа ноти от "To Venus Аnd Back", като изведе за ръка и две пиеси от съвсем топлия "Unrepented Geraldines". Всяко от тези парченца облечен в собствена кожа талант успява да те блъсне в гърдите, правейки тялото с няколко номера по-малък размер от нарасналата до етер душа. Като заплашва да спука епидермиса ти и да излети с писък през порите.

Тори посвети почти кротка акустична соло версия на "Crucify" на жертвите на наводненията у нас и нямаше как да не й повярваме - винаги искрена в музиката си, винаги извела хуманното, пречупено през призмата на личните ѝ емоции. Със "Siren" пък ни подсети за красивия филм "Големите надежди" по класиката на Дикенс, а първата част от концерта закри със "Silent All These Years". Голословно мога да изброявам песен след песен, да описвам една любимост до друга, но концерт на Тори Еймъс се преживява земетръсно и силно лично, а после е почти перверзно и ексхибиционистично да го описваш. Защото, когато акордите на клавишите удрят струните в Bössendorfer-a и тези в душата на приятел, който се свива разплакан от емоционалния прилив, или когато цялата зала скача на крака, аплодирайки, имаш чувството, че черепът ти се отваря за космическа магистрала на съзнанието. Тогава си в състояние единствено да преживяваш и да се радваш, че си жив и си открил тази музика за себе си, но и че я споделяш с други като теб.  Защото насладата от почти физически лъстивата "Suede" от великолепния "To Venus Аnd Back" ме накара да попия в плюша на седалката, виейки тихо в свит юмрук. Защото, когато "Cornflake Girl" изригна от мъничката Тори на голямата сцена, размахваща като криле ръцете си между пианото и синтезатора, публиката също полетя - напред към нея, като към богиня майка, голяма и древна, събудила емоции, по-стари от света. Защото, когато закри биса с метафоричната пиеса "Winter", зимата на песента навя преспи от спомени и изведе пулса ми извън тялото - право през слъзния канал, и ме остави онемял и разтреперан. Кой (и как?) би могъл да опише това? Аз - признавам си, не мога.

Лека нощ! Снимки на Ива Иванова - Фреди - в секцията "Галерия".