Спомням си една пресконференция на Туистед Систър преди години.
Прекрасният музикант със страхотно чувство за хумор Дий Шнайдър обясняваше концепцията на турнетата си, на които изпълняват само песни от старите си, златни албуми. "Не че не ни се иска да пишем нови песни, иска ни се и го можем. Но по концертите ни хората не искат да ги слушат. Искат си хитовете. И затова правим концерти само със старите ни песни".
Прозвуча ми тъжно, но Туистед Систър явно бяха приели положението с усмивка и продължаваха да радват феновете си. Мисля, че същото са осъзнали музикантите от Фондацията, тази едновременно много нова и много стара формация, които излизат на сцена само с най-големите си хитове - и събират завидна публика.
(Не)очаквано добрата комбинация Иван Лечев, Кирил Маричков, Дони, Славчо Николов (Б.Т.Р.) и барабаниста Венко Поромански (група Те), която овърша зала 1 на НДК напролет и мина с "отличен плюс" първия тест на публиката, се завърна за концерт на 10 ноември в зала "Арена Армеец", организиран от "Артишок". Нещо като "Фондацията и приятели" с гостите Валди Тотев, Георги Марков и Константин Цеков. Едва ли някой е очаквал нещо по-различно от невероятни два часа в компанията на старите доспехи на българския рок (и поп) в минало време. Стари, но златни, в нови аранжименти, ала пропити със старите спомени от най-хубавите години – младежките.
И да искам, не бих могла да кажа нищо по-различно от суперлативи, особено относно композициите на ФСБ и Щурците, нито за доста по-слабо застъпеното творчество на Б.Т.Р. Нито за парчетата на Дони и Момчил (освен че на сцената много ми липсва именно Момчил. Да вземат Тангра пак да се съберат за концерт ли...)
Забележки от друго естество обаче има. Като вечният проблем с влизането в тази прословута "Арена Армеец", направо е срамота няколко хиляди души да седят като стадо в подстъпите на заветните стълби към входовете и да бъдат пускани на порции, на порции, дирижирани от нахакан чичко с уоки-токи, блъскащи се и изнервящи се, сякаш не ги очаква най-прекрасен концерт, а футболен мач между треторазредни отбори. Вътре в залата - при тези наши най-отдалечени от сцената места, се ядосвам, че си забравих бинокъла, но лъч надежда прониза сърцето ми при вида на големите видеостени. Този лъч обаче ще бъде попарен много скоро – не съм виждала по-некадърно заснемане на концерт. Две статични камери, улавящи музикантите под странни ъгли, забравили изобщо, че на сцената има барабанисти (та даже двама през повечето време), разположени така, че щом пространството пред сцената се изпълни с танцуващи хора, ръце и глави са постоянно присъствие в кадър. Режисьор, който явно не се интересува от случващото се в момента, от това кой пее или вихри соло, и най-често избира да покаже някой съвсем различен музикант.
Момчетата обявиха, че от този концерт нататък (турне из страната и чужбина) всичко се снима за концертно DVD (няколко десетачки автоматично се резервират за целта). Силно, много силно се надявам да е имало и друга камера за тази цел. Накрая ще спомена и мултимедията. Всъщност само ще кажа, че на нивото на професионализма и таланта, който се лее от сцената, можеше да съответства по-добро ниво на кадрите. Осветителя ще подмина с презрително мълчание.
А, да. Участниците в "Екс фактор" излязоха да изпеят "Help" на Битълс. Какво да ви кажа, да им бяха дали достатъчно микрофони, че да не се гонят да си ги подават и да забравят кой кога трябва да пее, нямаше да е зле. Иначе не знам, не съм запозната с форма̀та. Но публиката явно си имаше любимци. Успех им пожелавам.
Като цяло повечето от тези неща са забравени на третата секунда от "Пак ще се прегърнем", с която петимата музиканти откриват концерта си тази вечер и се запитах с думите на Мишо Белчев "как един без друг сме живели в този излят от бетон и стъкло мъдър свят". Знам как – хубавите спомени и хубавата музика (и хубавата поезия) остават винаги в теб, ту под повърхността на съзнанието, ту над нея, пробудени от нота или дума. И от време на време избухват в огнените цветя на наелектризиращата среща между творците и публиката им.
Следват "Червило" на Дони и Момчил и "Няма връщане назад" на Б.Т.Р., няколко думи от Кирил Маричков за идеята на този концерт ("Събрали сме се музиканти от тези групи и си свирим един на друг песните"). На "Вълшебен цвят" хората вече слизат от трибуните към терена – изобщо дебре е да има седящи места, но такъв концерт се преживява най-хубаво и с душа, и с тяло, с повечко танци и освободеност. Както каза и Лечев, "не сме тук с папийонки и фракове, не е нужно да оставате по местата си, забавлявайте се и танцувайте".
Прозвучават "Малкият принц" (Дони и Момчил), "Да погледна в теб" (Б.Т.Р.) и "Не така" (ФСБ), която не спирам да си тананикам и сега (ах, тези разкошни текстове, в случая на Даниела Кузманова: "любовта и времето не спират нито миг, само ние с тебе ще сме други"), на сцената се качва и първият гост за вечерта – Константин Цеков от ФСБ. Застанал зад клавира за "Обещание" и "Епизод от романтичен филм", две парчета от култовия албум на формацията "След десет години", после отстъпва място на Валди Тотев, който заби "Футуролог". Лечев извива финала в "Питат ли ме дей зората", а Маричков отбелязва с усмивка: "Най-любимият ред в тази песен някога бе за "последния милиционер" ("последният милиционер/над Омир слънчево ридае", пише Миряна Башева). "Блажени години" на непрежалимия Георги Минчев дава възможност Иван Лечев да се прояви в различно от китаристкото си амплоа, застанал зад микрофона и показващ всъщност завидни певчески способности – скромността му е напълно излишна.
С Георги Марков от Щурците зад втория комплект барабани започва "Две следи", пощурила публиката, но без него продължава "Черен кон" (прекрасен текст на Павел Матев). Валди остава сам за "Вдигни очи" на фона на кадри от митинга на СДС от 1990 г., напълнил Цариградско шосе, специално подбрана за неслучайната дата на концерта.
След акустичната "Уморени криле" (Дони и Момчил), "Страхотен ден" (посветена на борещите се с хепатит С), "Няма как" (ФСБ) идва време за "XX век" и "Духът на времето" на Щурците. И публиката, и музикантите на сцената са вече някъде около седмото небе, когато високо зад барабаните си Жоро Марков и Венко Поромански започват шеметно соло на четири ръце и два комплекта барабани, синхрон и надпревара за пълна наслада. Настроението е върхово. Точният момент за Дони да разпее публиката ("в сол мажор") като начало на "Ближи си сладоледа".
Финалът – "След 10 години" – е просто ясно, че няма да остане финал и след бурни аплодисменти и викове "още" музикантите се завръщат за бис. Бис, ама какъв! Сякаш за да се покаже, че атмосферата може да се наелектризира още, "75 процента от Щурците" засвирват "Клетва" в памет на покойния Пеци Гюзелев. Залата пее с пълно гърло и продължава със следващото парче "Среща" (Маричков, както обикновено, обяснява, че няма нужда да се играе театър с излизането и връщането на музикантите на сцената), а изненадата е "Кукла" на Атлас. После - снимка на музикантите с публиката. Още по-голяма изненада обаче предстои. "Ние сме изключително млада група - смее се Лечев, - затова сега ще изпеем последната песен, която знаем заедно". "А, тази не сме я репетирали – намесва се с усмивка Маричков, - обаче аз я знам!" И зазвучава "Бяла тишина". Велико!
Толкова за тази вечер. Докато хората се разотиват, от тонколоните звучи най-подходящата песен - "По пътя" на Щурците. И аз ще приключа с последния куплет от нея: "И днес, сега, когато давам всичко/ на тез, които мразя и обичам/ вървя напред по пътя си/ и знам, че още дишам."
Такива концерти ни напомнят да дишаме.
И ни помагат да вървим напред.
Снимки на Петя Митрева - в секцията "Галерия".
Коментари