Трудно се пише репортаж, когато самият автор е участвал в организацията на концерта.
Вместо сцени от изпълненията на групата (напълно съсредоточените в музиката и избягващи всякакво сценично поведение шведи Дженифъревър (Jeniferever), в главата ми се завъртат трескавите моменти от подготовката, сложната задача по озвучаването на огромното им количество техника, пренасянето на усилватели, членовете на групата, които, седнали на земята на сцената в дома на киното, пресмятат волтове и ампери, загрижени да не стопят бушоните на залата, с дванайсетте си китари, несметни микрофони и гигантски усилватели. Сякаш озвучаваме световно турне на не-знам-си-кой-си със симфоничен оркестър не-знам-си-къде-си.
Не си мислете обаче, че докато ние сме си блъскали главите с пултове, разклонители и фази, момчетата от групата са се отдавали на секс, наркотици и рок-ен-рол. Напротив, именно те бяха най-загрижени как ще звучат в залата, а и в ефира на програма "Христо Ботев". Изобщо, Дженифъревър се оказаха тихи, внимателни и много сериозни, което пролича и в музиката им малко по-късно.
Точен и мелодичен построк, далеч по-деликатен от характерните за стила агресии (или просто са внимавали за електрическата инсталация?) заля и отнесе в един по-добър свят публиката в доста пълната зала на Дома на киното. Драматизъм и нежност се преплитаха в бавните и пищни композиции, в които често се чуваха по три китарни сола едновременно. За час и половина шведите успяха да ни прекарат през всички тревоги и възторзи на северната душа.
Ако не бяха толкова изтощени от перипетиите си по границата - защото родните ни граничари държали да прегледат подробно планината от техника в буса им, сигурно щяха да ни омагьосат с повече от един бис.
Коментари