Тези няколко дни столицата е много красива.
Ученички преди матура и стругари след смяна разхождат черни фланелки на AC/DC. Не толкова красивото лого на известните променя града, колкото усмивките на лицата, жестовете на запознанство с \\m/, приятелското „там сме!”, исконното „доживяхме да ги видим”... Черните фланелки са на всяка крачка в града и ми се иска да попитам всяка една „защо?”. Нещо не разбирам. За мен лично тия австралийци отдавна са в Б-група с трите си акорда.
НО! Те ми идват на крака след сателитни балкански обиколки, които стопиха много усилия, ГПВ и пари на нашего фена да тича до Белград и Атина миналата година. И особено след едно изказване на Ангъс Йънг, че за тях Европа свършва до Будапеща – изпуснато в началото на 90-е. Обидно! От една моя шега „те ми идват на крака”, взе та се случи.
Така и така са ми в София, нахъсан съм. Навличам много оригинална тяхна фланелка от Лондон (“Back In Black”) – скъп подарък, на който му дойде времето да бъде ритуално разпечатан.
На път към стадион „Васил Левски”, в миризмата на кебапчетата, се оглеждам за друго тяхно нещо да си го купя. „Свети, не свети” – но давам 5 лъва. Нещо тропа от стадиона и знам, че са Конкурент. Много рано са „забили” и виждам , че схемата на КПП-тата и входовете на стадиона е само в Мрежата. Както и да е.
Влизам на стадиона с две все още несветещи червени рогца на главата ми - светло е. Имам билет пред сцената вдясно и чувам шегаджийското вече „не ви чуваааам” на Емил Анчев. Той прави важно съобщение: „The next song is called "Имаш ли желание" (или както там се казва "дъ сонг").
Разбирам нещо. AC/DC е търговска машина, която е готова да плени всеки потребител на пазара на музиката. На стадиона има инсталирана озвучителна и осветителна апаратура за милиони. Няма шега! Внушително, ама те нали са в ми Б-групата с трите ноти, акорди и леко ми бягат нагоре със солата на Ангъс и врещенето на Брайън Джонсън – вероятно носталгия от времето му с Джорди (Geordie).
Ето ги – AC/DC - живи и мърдат за пламък в очите на 50 000 (словом: петдесет хиляди). (Над 50 бяха- б.р.) Натъпкано е догоре, но... Включвам копчето на рогцата. Този стадион никога не е светкал в такова червено единство с рогца на главите, както сега. Гледката е трогваща. Все едно ние всички трепкаме с тях в знак на „Добре дошли!”. Те не виждат всеки ден толкова хора, събрани заради тях... освен в Южна Америка, ама това е друга тема.
Тътен! Парче от новия албум къса централния екран и внезапно изкарва бомбастично локомотива на сцената. Той пуфка, стряска с релеф и размер. По-голям е от централния и двата странични екрана, на които лицата на музикантите са потни още на десетата минута. Забавляват ме – пердашат трите ноти от 70-е на миналия век."Rock N Roll Train"!
Еуфория. Звук. Ритъм. Рев – техен и наш. Рок. След "Thunderstruck" Брайън отнася нашия трибагреник. Прави важно съобщение: „Итса рок”. Това парче е от малкото, които ме вадят от дупката ми на седящ Ентелектуалец по купони – скачам да дансувам дзверски. Живото изпълнение чупи правата ми стойка, след като бях заслушан в звукови ефекти и дефект преди самото парче.
Фронтменът с важно съобщение: „Шофия, уи гат шамтинг шпешал фо я!”. Има си хас да не е „фо я”! Обаче тръгва "War Machine" и аз се заклещвам, впецепенен от силата на парчето. Щракам яката-яко с апарата по екраните, на които препускат самолети в небе, картечници „обсипват свода небесен”, военни кораби порят синя шир. Някои парчета от новия албум "Black Ice" ме карат да се прозявам. Това не! Камбана в калта с надпис AC/DC. Започвам да разбирам друго – има класа! Powerage!
Брайън се разхожда по рампата навън в публиката. Бурно е аплодиран. Прибира се бързо, знаейки че там е очакван друг герой с ученическа вратовръзка и къси панталонки. Не става точно така. "The Jack!" Вероятно девойките пред сцената знаят двусмислицата „Валето е у нея” и „тя го държи”. Наши красавици, качени на рамене, само по нагръдки на туй що се не крие, усмихнати, щастливи, веят остатъци от облекло. Коя що може мета бельо по сцената. Екраните прожектират прелестите на мадамките от стадиона и най-щастливата им усмивка в живота. Искат да ГО държат... А на екраните има много красиви момичета.
Те всички и целият стадион очакват разгащването на Ангъс. Доколкото може да се кълчи, го прави и накрая остава "без гащи" – надпис на дзадника AC/DC. "TNT" е запята от всички, изгърмяна с няколко огньовки на сцената. Забелязвам рогцата на непрестанно пуфкащия локомотив. Светят като моите на главата ми – не мигат.
Той се превръща в детско влакче, яхнат от Мис Роузи – пищна мадама с тънък нацицник под прекалено голямо тържество на материята. Огромната блондинка кима на публиката, но едно нещо ме къса от смях. Тя тактува с левия си крак в променливото темпо на "Whole Lotta Rosie". Въобще не забелязвам дебелия й мощен глезен, който е в дисхармония с този на козата в частта тънък.
Чакаме Ангъс на рампата. Ето го – джезве кокали с китара, по-голяма от него, и нек’ви къси гащи. Зад прозрачната му кожа на недоносен, тоя образ се пули усмихнато на всички нас и движи соло на "Гибсън"-а. Взрив! Облян в конфети, ние от стадиона губим от поглед и снимки Ангъс, а той беше само на 3 метра от нас. Велик миг! Милиони конфетите валят бавно, кръшно танцуващи над нас. А ние лапаме щастие!
(Е-е-е-е, защо, защо, защо на клавиатурата не съществува знак за гръмотевица?!:( - б.р.)
Тежка камбана се спуска. Ясно – "Hell’s Bell’s". От задължителните парчета, но се сещам за класата им с визията камбана-кал с надпис. Тропането стадионно е в такт, реването в тоналност, доколкото би могло, камбаната се прибира нагоре в тъмното си битие, стадионът реве.
Бис-не-бис - "Highway To Hell"! Стадионът а-ха да надвика този химн – мощно с гърлен рев. Не успява срещу запазената марка на Брайън. На екраните гори адски огън зад логото AC/DC. В този момент много народ си мечтае за "Stiff Upper Liр", "Let Me Put My Love In To You Baby и всяко свидно на сърце. Няма!
Започва важното. Спънатите акорди на последната песен вцепеняват публиката. Ала тиру-лиру. Никой не вярва, че това е последното парче и че е "For Those About To Rock". Шест оръдия едноредно в две групи се изтъпанват за наше удоволствие. Брайън дере едно от най-великите послания на рока – "Ние, обречените на рок, те поздравяваме". Егати-егатито! Перифраза на гладиаторския "поздрав" преди 10-15 века към императора "Ние, обречените на смърт, те поздравяваме". Те – AC/DC, поздравяват нас – цял един стадион, обречен на рок... Това парче ми е любимо тяхно. Докато се изцепвам с юмрук нагоре и крекане некакво "we salute you" заедно с тия дето са на сцената, се просълзявам без да искам. Незнайно защо и как.
Не може AC/DC да ми причинят това, не може! Задъхан и просълзен, чувам, виждам и чувствам как тези хора са обречени да даряват щастие. Всеки тон, ритъм и звук са ведро послание за щастлив живот на нас – обречените на рок.
Грандиозна заря, аплодисменти и те вероятно вече са на аерогара София.
Ние, обречените на рок, оставаме да поглъщаме щастие, поздравени от AC/DC.
Много яки снимки - тук!
Коментари