Това, което прави Дани Кавана от Анатема, е именно микс от класика и съвременност.
Представяйки в столичния клуб Live & Loud новия си страхотен албум "Monochrome" - от който, между другото, изпълни съвсем малко, британецът се обърна към вечни парчета на Пинк Флойд - които, по собствените му думи, Анатема се опитват да достигнат, и Депеш Мод дори, като завърши концерта си с евъргрийна на Лед Цепелин "Stairway Тo Heaven".
Също така – много композиции на Анатема, каквито Даниъл знае, че публиката очаква – най-вече невероятната "Untouchable" от албума "Weather Systems" (2012). Въобще, референциите към добре познатото и обичано бяха акцент в изявата на червенокосия музикант от Ливърпул в София на 14 април. Мисля, че и не особено многобройната, но наистина фенска публика го оцени. Защото творчеството на този самоук талант в крайна сметка стои в основата Анатема – група, започнала от първичния дуум-дет метъл и стигнала до звученето, наподобяващо Пинк Флойд в по-съвременна форма, доближаваща го до Рейдиохед и дори до някакви трип-хоп импресии. Очевидно е, че влиянието на Пинк Флойд и Лед Цепелин е тотално при композирането на Дани Кавана, който заедно с бившия басист Дънкан Патерсън беше основен двигател в преходното творчество на Анатема и албумите "Eternity" (1996) и "Alternative 4" (1998), от който гостът изпълни, макар и не изцяло, чудесната пиеса "Fragile Dreams".
Меланхоличното му звучене в частност, пък и на Анатема като цяло, обаче е подплатено и с доста фолк реминисценции: очевидно е това на гениалния Ник Дрейк, но би могло да бъде обяснено и с ливърпулския произход на Дани и останалата част от бандата, защото пристанищният северноанглийски град сам по себе си търпи доста ирландски влияния. Да не забравяме също и интереса на Кавана към скандинавския фолклор и няколкогодишния престой на британеца в Норвегия.
Звукът, тръгнал в началото малко зле и ядосал Кавана, след това се оправи и позволи на китариста и пианист да навлезе спокойно във водите на така типичната за него романтична меланхолия – акустична китара, подплатена с електрически звук от синтезатор и съвсем "голо" ала Пинк Флойд пиано. И това съвсем естествено доведе до великолепното парче "One Last Goodbye" от "Judgement" (1999) на Анатема, с което фактически братята Кавана - Дани и Винсънт, казаха "сбогом" на починалата им от рак майка. В този смисъл всички минали обвинения към Анатема в патетика и фалшива депресивност би трябвало отдавна да са отишли на бунището и да е ясно, че подобни тъжни моменти допринасят именно за откровена поезия и искрена музика. Поведението на Дани спрямо присъстващите, както обикновено, беше непренудено и весело-закачливо в някакъв странен контраст с меланхоличната музика. Дори пишещият тези редове успя да размени няколко думи с него относно предишното творчество на Анатема, а друг фен припомни старо обещание на Кавана да изпълни "Sugar Mice" на Мерилиън. Което той и направи незабавно в чудесен аранжимент.
По-горе споменах за засиленото присъствие на класически кавъри. Казах за Флойд, но още не съм представил цялостния букет от класически произведения – откриващото парче беше "High Нopes" от "Тhe Divison Bell", по-късно бяха "прочетени" "Wish You Were Here" и даже "Another Brick In The Wall – Part 2". Очевидно, като цяло преклонението на Кавана пред седемдесетарската музика е много силно и важно за него и другите в бандата. И дори твърдението на Даниъл, че Анатема ще достигнат статуса на Пинк Флойд да изглежда леко самохвално, нищо чудно да бъде оправдано в бъдеще. Отбелязах искреността на текстовете. Тук само ще добавя за личните наркотично-алкохолни проблеми на Дани, които - за щастие, вече са останали в миналото. Но които със сигурност също се отразяват в някои от текстовете.
В заключение: поредният концерт на Дани Кавана в София беше силна заявка за неговото творчество, пък и за това на Анатема. Знаем, че и той и останалите от групата харесват много България. Ние също ги ценим и чакаме отново, защото явно имаме нужда от време на време от щипка депресивно-романтична меланхолия. Както и от завръщане в миналото, където почиват най-добрите.
Тези, които зададоха жалоните на т.н. съвременна музика.
Снимка: Орлин "Orleff" Николов
Коментари