Първият концерт на Гама Рей (Gamma Ray), на който не успях да отида, беше през февруари 1994, те бяха подгряващи на Менъуор (Manowar) в Будапеща и бяха издали "Insanity Аnd Genius" неотдавна.
И като всяко пропуснато събитие от крехката възраст на разярен тийнейджър, то остави дълбока следа у мен. После не успявах да отида още няколко пъти, но всички тези по-сетнешни бедствия бяха вече белязани от първото. Както и да е. Според мен, една от скритите причини да държа на посещаването на всяко шоу на Гама Рей, когато имам тази възможност, е тъкмо в този начален пропуск.
От друга страна – и като човек, който ги е гледал вече нееднократно (а и отдавна няма нужда да се ходи в съседни страни, за да се видят) мога да го заявя – те продължават да забавляват и радват по удивителен и уникален начин. Последно потвърждение на това твърдение беше концертът им на 21 февруари тази година в столичния клуб "Блу Бокс", част от турнето към новия албум "To The Metal" (2010). С подгряваща група италинската Сикрет Сфиър (Secret Sphere) и гости – немските им сънародници от Фрийдъм Кол (Freedom Call), Гама Рей за пореден път направиха истинско шоу, развихриха се, раздадоха се и разпръснаха лъчите си, за да проникнат до най-скритите дълбини на феновете.
Случва се концерт с три групи да не успее да поддържа през цялото време градацията, която е започнал да изгражда. Този не беше такъв. Когато Сикрет Сфиър излязоха на сцената към 20.00 часа, залата вече бе пълна. (Поседното се дължеше и на прекрасната организация на ABV pro, погрижили се за всичко.) Италианците бяха посрещнати с искрена радост и още от първото им парче ("Stranger In Black" от албума "Sweet Blood Theory" 2008) публиката показа, че ги познава. Половинчасовият сет включваше още четири песни ("Welcome To The Circus" 2008, "Legend" 2001, "Loud And Raw" 2005 и най-известното им парче "Dance With The Devil", пак от 2005) и доказваше, че някои пауър метъл групи е по-добре да се слушат на живо. Вокалистът Роберто Месина (Roberto Messina) през цялото време се заиграваше с феновете, като ги разпяваше, а цялата група куфееше вдъхновено и вдъхновяващо, въпреки не особено широкото пространство на сцената.
Само че, ето че свърши тяхното време и се оказа, че феновете вече са готови за следващата група, чието име започнаха да скандират. Фрийдъм Кол се появиха в девет без двайсет и още с първите две парчета (“We Are One” и “United Alliance”) успяха да вдигнат градуса на емоцията, а с това буквално и температурата в помещението, вследствие на което фенове започнаха да махат суичъри и блузи. Преди третата песен и след като разпя допълнително хората, фронтменът и основател на групата Крис Бей (Chris Bay) каза колко е щастлив да е в България и как Фрийдъм Кол били издали тъкмо нов албум (“Legend Оf Тhe Shadowking”, 2010), което беше и повод да представят песни от него. Последваха „Thunder God” и “Tears Оf Babylon”, които за съжаление останаха единствените парчета от новия диск. Съжалявам, защото албумът наистина е много добър, в някои отношения по-пипнат от предишните, по-обмислен, и щеше да си струва да чуем още от него на живо. “Legend Оf Тhe Shadowking” съдържа и интересна концептуално разгърната история на основата на легендите за Мерлин и дори частичното й представяне щеше само да освободи още магия на сцената. Групата обаче явно беше решила да заложи на вече утвърдените си мелодични пауър метъл хитове и продължи с все по-стари, но и все по-известни песни: “Hunting High Аnd Low”, “Metal Invasion”, “Warriors”, “Land Оf Light”, за да завършат с едноименната песен от 2001 “Feedom Call”. Закачливата усмивка на Крис Бей, която не слизаше от лицето му, независимо дали свиреше сола на китарата си или пееше, и веселото настроение, което и останалите членове поддържаха пеейки, скачайки, куфеейки, приповдигнаха още повече настроението на публиката. По начин, който издава всячески, че основното предстои.
След близо едночасовото изпълнение на Фрийдъм Кол се усети отпускане. Но от онзи тип, който предшества големите бури и кулминациите в екшън филмите. В десет часа феновете направиха онова, което винаги ме изненадва, дори когато и аз участвам в правенето му. А именно: успяха да нададат вик, по-мощен от всички предишни. Да приветстват Гама Рей.
Ще бъда честен – има нещо евтино в кулминациите на екшън филмите и то е, че всъщност всеки знае горе-долу какво следва, а когато го види, се учудва: „я виж ти! много яко!”. Само че точно така сработва трикът – да получиш каквото си очаквал и въпреки това да останеш изненадан. И заради този уж евтин трик, кулминацията в действителност сама никога не е евтина и успява да даде нещо повече тъкмо доколкото е очаквана.
Гама Рей не направиха грешката на Фрийдъм Кол и свириха не малко песни от новия си албум “To The Metal”. Веднага след епичното начало с вече класическите „Garden Оf Тhe Sinner” и “New World Order” прозвучаха откриващото албума “Empathy” и “Deadlands”. Последва “Fight” от “Majestic” (2005), само за да може веднага след нея да чуем още две от новите парчета: “Mother Angel” и песента с най-голям размах от “To The Metal” – “No Need To Cry”, където освен Кай Хансен като вокалист се прояви и басистът Дирк Шлехтер (Dirk Schlächter). На едно-две места гласът му прозвуча слабо, но разнообразието и обема на студийният запис оживяха в реална емоция на сцената.
Спрели за малко с изпълненията от последния си диск, Гама Рей се върнаха към своя най-велик албум, “Land Of The Free” (1995), откъдето изсвириха първоначално “Abyss Оf Тhe Void”. Песента беше последвана от перкусионната феерия на Дан Цимерман (Dan Zimmermann). Барабанената лудост завърши с Цимермановата интерпретация на Турския марш („Рондо”) на Моцарт, която пък преля в дръм версията на „Кан-кан”. Удивително, прецизно и заразяващо изпълнение.
След това прозвуча песен, за която публиката скандираше от самото начало на концерта – “Armageddon”. По средата Кай Хансен разпя малко публиката, след което, вече останал сам на сцената, започна да прави онези мелодични чудеса с китарата си, заради които немският пауър метъл днес има свое лице. В някакъв момент солото, подобно на това на Цимерман, се обърна към класиката, този път към „Токата и фуга” на Бах, свирена на по-малко от метър от феновете.
Тук е времето за малко медитативно отклонение, в което авторът на тези редове хвали организаторите от “Abv pro.” за избора на зала и цялостната концепция. Предишният концерт на Гама Рей в България, по време на съвместното им турне с Хелоуийн (Helloween) от края на 2007, беше в Зимния дворец и по-голямото помещение поволяваше друг тип организация на пространството, при която огради препречваха на феновете приближаването плътно до сцената. Този път нищо не делеше хората от сцената и всяко излизане на музикантите пред мониторите беше на практика шанс да се докоснеш в буквалния смисъл до тях. Затова и комуникацията между изпълнители и публика беше много по-непосредствена. Кай Хансен и всички останали се съобразиха с това и позволиха именно такъв по-пряк контакт, контакт, създаващ усещането, че в една трета от времето те се обръщат направо към теб. Ако концертът от 18 ноември 2007 показа размаха на Гама Рей, то този от 21 февруари 2010 допълни присъствието им с чувството за близост в няколкото смисли на думата.
След края на “Armageddon” бандата изсвири и едноименната песен от новия албум, писана с очевидната цел да бъде химн. Верните фенове знаеха къде и как да пригласят, а за останалите не беше трудно да научат. Така “To The Metal” вече беше съвсем съвместно изпълнение, което се оказа обаче само загрявка за дългите хорови партии, които присъстващите си спечелиха за последвалите две песни, закриващи официалната част – “Rebellion In Dreamland” и “Man On A Mission” от “Land Of The Free”. Парчетата разлюляха всички присъстващи и биха били достоен завършек на вечерта, ако не беше ясно на всеки, че тепърва идва буреносният облак на бисовете. И така, след скриване от любезност за няколко минути, Гама Рей се върнаха, за да взривят залата с две парчета на Кай Хансен от периода му в Хелоуийн: “I Want Out” и “Ride The Sky”.
След “Ride Тhe Sky” Кай Хансен падна на колене и се поклони на българската публика. А след по-малко от минута прозвуча и последният бис, “Send Мe А Sign”, чиято весела мелодия очевидно беше предвидена да остане като сладък послевкус у слушателите. Сетне групата започна да раздава перца и вода, и хавлиени кърпи, и ръкостискания, а Дан Цимерман се излегна пред барабаните, грохнал от умора и с доволно изражение на лицето си.
На излизане, тананикайки си "Send Мe А Sign", си мислех, че ако това, че не отидох на първия концерт на Гама Рей, на който исках да бъда, е причина толкова много да ми харесва всеки следващ, който успявам да посетя, може би е хубаво, че съм изпуснал онзи от 1994. Но усещам, че не е само това. Че има нещо повече. Нещо, което колкото и да очакваш, те изненадва. И те достига с лъчите си.
Независимо колко време е минало.
(Фоторепортажът на Елена Ненкова!)
Коментари