Има едно специфично тълкуване на понятието "класика", което много от големите банди на 70-те и 80-те правят, и то е "Преповтаряй до припадък всичко, което някога е било вървежно. Дори да няма капка оригиналност в новите ти изяви, винаги ще се намери кой да ги слуша".
Максима, особено валидна за страна, в която западните звезди залязват и идват да направят по няколко абсолютно-последни-прощални-драматични концерти.
За щастие, Ерик Мартин е достатъчно голям, за да избегне описаното в горния абзац. Срещата ни с него на 6 ноември в столичния бар Rock It беше прекрасен, уютен празник на класическия хард рок – атмосферата на заведението несъмнено е повече от подходяща, публиката – компактна, но пък качествена, а самият Ерик Мартин – шегуващ се със себе си, колкото и с нас, свирещ с обич и отдаденост.
Има специфична топлина в този тип "малки" концерти, в които всички са близо до сцената, на която няма нищо друго, освен стол и микрофон (и много обсъждана бутилка "Гинес", но за нея – по-късно). Самият Мартин каза в интервюто си за "От другата страна", че предпочита подобни събития – интимността им е безценна, особено когато става въпрос за акустични преработки.
С "Voodoo Kiss" големият музикант повежда на пътешествие в творчеството на Mr. Big - периодично заливайки ни с порции мръсен хумор. "Сещате ли се за онова сексуално рок-ен-ол лице, което много хора правят, докато свирят?" – отмятайки глава назад и разтегляйки устни в типична музикантска гримаса, пита той. "Вижте ме КОЛКО съм готин!". Редуваме "Alive And Kickin’" с нежността на "Shine Down On Me", а желанията на публиката биват обсъждани и понякога – изпълнявани. Сетлистът е гъвкав – според зависи. "Направи "Daddy, Brother, Lover, Little Boy!", виква някой отдясно. "Дааа, нямаше ли да е страхотно, ако я знаех! Липсва ми онова турурурдуту, много е трудно..." и започваме да си говорим за рождения ден на Пол Гилбърт, който е в същия ден. Изпяваме му "Честит рожден ден" с много обич и топлина, а Мартин се усмихва широко.
Всъщност, не спира да го прави през цялото време.
Особено когато започва да раздава любовни съвети на присъстващите мъже, които несъмнено са малцинство. Знае, че приятелките им са ги довели и обещава – който тананика по време на следващата песен, ще получи нещо много хубаво в леглото довечера. "Дами, постарайте се!" И започваме невъзможната за пропускане "Wild World". Малко по-късно един от организаторите скача на сцената и изтрива морното му потно чело с кърпичка. "Еееей! Какво...?! Донесе ми бутилка "Гинес" в бекстейджа и в България това значи, че можеш да си позволиш и това ли?", хили се Ерик.
При първия му опит да си тръгне, целият клуб надава недоволен рев и още преди да е станал, Мартин сяда обратно. Какво искате? "Just Take My Heart", провиква се някой. "О, мамка му! Свиря я с каподастър, а той е някъде долу... обещавам, ще се върна след година и ще я направя".
Получаваме "To Be With You" и "Sweet Home Alabama" и той съвсем наистина спира да свири. Без хиляди връщания в бекстейджа и надъхване на хората да викат още повече; без пози. Но остава на сцената и разписва плочи и дискове, снима се и приказва с хората. Простичко, естествено и чудесно.
Защото е голям.
Коментари