Както се пошегува един приятел, ще има тежък July Morning в Атина, а?
Да, нещо такова. Лайн-ъпът на фестивала Heavy By The Sea определено е тежичък и никак, ама никак хипарлив. Когато трите автобуса, пълни с метъли и пътуващи от Солун към Атина със специална организация по повода, ни изсипват върху асфалта на терена, който иначе е на брега и морската шир гали границите му, слънцето е в състояние да запали косата ти.
Актуалната формация от Норвегия Kvelertak сигурно го чувства дори по-силно, когато стартира сета си съвсем по график в 16.25 ч., а хората още се цедят на входа и се опитват да се довлекат до сцената. Тя е голяма, мястото - хубаво, няма опашки за бири, за кенефи, предлага сянка, но си е трудно да стърчиш на 45 градуса по Целзий! Естествено, свирят онова, якото парче, към което има сензационен клип с хлапетата - "Bruane Brenn", също "Mjød" и едноименното - "Kvelertak". Макар да са сравнително млада банда (създадена е 2007), по всичко личи,че имат фенове в Гърция. Горещината не позволява на няколкото хиляди да издивеят, но има време, има време!
Следва Napalm Death! Нема лабаво. Те са във форма, нищо, че саундът кофтее, може би от морския бриз, хайде дано да го стегнат за Slayer, надяваме се ние … Не знам, ама не ми и пука особено, все пак каквото - такова, на какво ли не съм била свидетел. През почти целия сет на напалмите Фил Анселмо разиграва театро на сцената - ту отстрани, ту съвсем залепен до барабаниста Дани Еерера (Danny Herrera). Имитирайки Mark Barney Greennway или Дани, се закача, "Danny sucks… Barney sucks". Определено е забелязан от публиката и това му харесва, забавлява се, явно в бекстейджа е скучно. Хиляда петдесет и шестото шоу, което гледам на тази моя любима банда, се търкулва бързо. И как иначе да е с песни като "Scum", "Nazi Punks", "Fuck Off". Как да не треснеш малко куфня на тези и на още много класики, които 20 години не само ти цепят тиквата, но и те карат да задаваш въпроси, да имаш позиция, да си личност... Чуйте "From Enslavement To Obliteration" например! Барни размята некоординирано крайници, както си го знаем, сякаш има въгарец в задника. Простете израза, уважението ми към тази фигура е безмерно.
Да, знам, че по-голямата част от тълпата чака хедлайнърите Down и Slayer. Но не сме малко и тези, които също толкова, че ако не и повече, страсти ще хвърлим и по третата банда тая вечер (ако изобщо прилича на вечер с това пекнало кълбо отгоре ни). Фаворитите ми Rotting Christ! Гледала съм ги не един или 20 пъти, но това, което се случва на концертите в родната им Гърция, никъде не съм го видяла, усетила, изживяла. То е просто във въздуха. Респект, обич и емоцията: "Ех, това са нашите момчета!" Новото басистче Вангелис (Vaggelis Karzis) (който дойде съвсем скоро на мястото на Andreas) май се интегрира добре в бандата, макар още да личи лека несигурност в него. Тя e компенсирана от самочувствието на George Emanuel, който пък е на мястото на George и тоталния професионализъм и стогодишен опит на ядрото на бандата – братята Tolis. И двамата са наблюдавани от наследниците си в публиката, заедно с половинките им и ми става едно такова мило. Феновете вече се се сгъстили бая и не се стига лесно до предните редици. Сакис (Sakis) си говори с тях на гръцки и това чудесно се връзва с представянето на песните от последния албум на бандата - "ΚΑΤΑ ΤΟΝ ΔΑΙΜΟΝΑ ΕΑΥΤΟΥ". Връщат ни обаче чак до 91-а с "The Forest Оf N’ Gai" от "Passage Тo Arcturo", която напоследък твърдо присъства в сета им. Мале, мале! На двата средно големи екрана отстрани на сцената вече може да се види "нещото", което се излъчва. В случая - старото лого на бандата, което тя си върна и ползва и понастоящем. На парчетата "Athanati Este" и "Noctis Era", "The Sign Of Prime Creation" няма значение, че една бира е 3.50 евро и се лее щедро върху главите ни. Щастие и неподправен първичен кеф полазва върху ни. "Няма друго такова шоу на Rotting като това пред гръцка публика!", крещя в ухото на барабаниста Themis с променен от вълнение тон, още екзалтирана непосредствено след концерта.
"Да, да, така си е! Разбирам какво имаш предвид!", кима той с огромна усмивка и спартанска увереност, докато дава здрава прегръдка, погалва и ме потупва, за да ме успокои. Ха-ха, каква ли картинка съм.
Но да се върнем към програмата. Тя продължава с Down. Откровено казано, не съм им фенка. Но че са супергрупа – така си е. Че ще забият като изверги – това също го знам от Hellfest 2013. Фронтменът Anselmo вече е загрял с излизанията си по сцената по-рано, старае се много усърдно да си разбие челото, блъска го с микрофона. Вече кърви, но адреналинът така го е ударил, че… Ситуацията е като на истински голям фест. Звук. Сценични светлини. Гора от ръце и истерясали викове…. Така е през цялото време и "Bury Me In Smoke", "Wings Of Temptation", "Stone The Crow"... са направо заглушени от тълпата…
Има сигурно над 8 хиляди души, не е лесно за една така закъсала икономически столица, която е домакин на два големи фестивала това лято. След само пет дена тук ще се състои Rockwave Fest. Но за него ще ви разкажа по-после. Нека наредя спомените, които са толкова, ама толкова много...
Сега сме на Heavy By The Sea Festival. За хедлайнъри организаторите от Detox са поканили голяма - колкото целия метъл на света, банда. Американските трашоци Slayer. Вероятно се питате как е формацията без Jeff Hanneman (RIP)? Как може изобщо да се приеме и преодолее липсата му на сцената? Ми няма как да стане бързо, но, ако човек не се съсредоточава само върху този факт, че него вече го няма и не го мисли постоянно... става. Някакси. На негово място е Gary Holt от Exodus, който го заместваше и преди … Може и да съм била превъртяла, но все ми се привиждаше Ханеман на сцената, особено когато се отдалечих от нея… Странно е и не мога да го обясня…. От фотопита се виждаше едно такова равно изражение по лицата на музикантите. Не бих казала точно, че бяха тъжни, но по-сдържани някак… А зад барабаните какво се случва ли? Paul Bostaph кърти, но Lombardo не е от този свят, вярвате ми, предполагам… Кой не знае какво се случва, когато главорезите Slayer скочат на сцената? Метъл, докато ти шурне кръв от ушите. Но Slayer и Down да свирят заедно… Това вече ще остане в историята! "Fucking Hostile" на Pantera, изсвирена от Slayer с Анселмо…. Какво повече да кажа!? Дране, хедбенг, искам да си разкъсам блузата, искам да полетя, искам още Слейър! Няма начин някога да се оплача от сета на тая шайка… няма песен, която да не искам да чуя на живо. И няма как да си помисля, че това ще е последното шоу на групата, което ще гледам, така че…
Не знам що за стратегия е това, но никой от бандата - нито веднъж, не споменава името на Ханеман на сцената. Няма хленчене, няма сантименти. Сякаш нищо не се е случило. Като че ли всичко си е постарому… Ама не е. Чак в самия край на шоуто на мястото на гигантския бекдроп на Слейър се спуска емблемата на покойния титан с етикета на бира "Хайникен"…
Slayer forever, Hanneman forever!
снимка (Slayer): Албена Цолова-Бета
Коментари