Словенската група Laibach мрачно украси сцената на "Пиротска 5" в София на 6 март.
По покана на DS Music, авангардистите представиха преиздание на новаторския си албум от 1987 г. "Opus Dei" и демонстрираха защо са смятани за пионери на индъстриъла. Наречена на историческата немска версия на Любляна, формацията се утвърди като цялостно произведение на изкуството, смесващо музика, визуално изкуство, театър и пърформънс от самото си създаване. Материалът от "Opus Dei" е в центъра на актуалното им турнe. С този албум - вероятно най-важната творба в тяхната дискография, те създадоха провокативна форма на изкуство, вкоренена в постмодернизма.
Още след качването си на сцената, Laibach бомбардира публиката с поток от изображения на огромен видеоекран зад тях: разрушени градове, жертви на войната, военни сцени, смущаващи монолози, политически "икони"– предимно в депресиращ монохром, които добавяха артистичен смут към иначе художествено ценния ефект. Тази визуална атака, съчетана с отличителния им звук, създаде атмосфера, която веднага плени публиката. Но присъстващите - главно по-възрастни фенове на тъмния индъстриъл, бяха сюпрзирани не само с пълно изпълнение на "Opus Dei". Вместо това групата предложи избрани парчета от албума, смесени с по-сложни и известни бисери от кариерата си.
Laibach рязко внесоха характерната си драматургия още в самото начало на първата третина от шоуто с дръм интерпретацията на "Leben Heiẞt Leben" и последвалото "Vier Personen", като започнаха с разкъсващ импровизиран шумов фон с много наклонени перспективи и контролиран хаос. Звучеше погром от препускащи отломки, пресъздадени от скърцаща китара, докато барабанистът излизаше иззад дръм кита си, за да захранва зловещ дрон за въздушно нападение от въртяща се въздушна тръба. Акордите на кийбордистите Roc Lopatic и Luka Jamnik предизвикваха множество огънати, разбити форми и синусоиден дисонанс.
"We are forging the future!" скандираше командващият глас на Milan Fras, като падаща сграда, тероризираше пресъздаденото празно пространство. Масивни плочи от механизирана мощ се въртяха, а словенският му наратив визуализираше своя превод в студенокръвен sansserif на екрана зад него. Музиката издълбаваше предизвикателна позиция, пронизваше дълбоко, но и изписваше одобрителни усмивки по лицата на поемащите този безскрупулен театър почитатели. Бурният поток на безсърдечност и беда беше конфронтационно създаден и с жена на екрана, говореща иззад груби геометрични скулптури. Нейните обвинителни думи вляха остра критика с "death to fascism … death with communism …". Визуалните изображения и безупречното многоспектърно осветление забъркаха тежък еликсир, докато индустриализираният пейзаж всяваше крупно отчаяние.
Истински театър, изгарящ границите между апокалипсис, сатира и фарс... Fras по главата!
След десетилетия в дългата си и криволичеща кариера, тази вечер Laibach се представиха в може би най-добрата си форма и професионално звучене. Бойният им индъстриъл поп бе изящно изсвирен, а неговата сила, динамика и кристални моменти на чиста красота подписаха тяхната антитоталитарна сатира, подчертан политически ситуационизъм и блестящи моменти на трансцендентално поп изящество. Тези колорити наистина разбират и обичат поп културата като сила на великата мелодия и чистотата на целта. Маршовата ритмика, съчетаваща оперни моменти, гърлен разказ на истории и страничен ред от смазващ ударен чук, подравнени с реципрочни филми и изображения, прожектирани към публиката от големия екран, успешно отразиха ужаса на съвременния живот с черен хумор и сърцеразбиващо вълшебство.
Словенските индъстриъл титани изрязват и поставят поп културата във вълнуващи нови форми и препратки. Бриколаж от политически и културни тропи, обърнати с главата надолу и отвътре навън, с прочит на Универсалната декларация на ООН за правата на човека върху колаж от звук или най-добрата версия на класическата "Ballad Of A Thin Man" на Боб Дилън, изпълнена с търкалящо се пиано и резонансни дълбоки вокали, добавени към напрежението на изострената присмехулна класика на знаменития евреин. Докато повечето групи просто правят кавъри в техния стандартен смисъл, Laibach напълно ги трансформират до такава степен, че едва ли не, те се превръщат в техни творения. Думите на изкусителната Marina Mårtensson се виеха около мъжките като димяща сирена, която влия допълнителна топлина, капеща върху платно от бездни и пронизителен акцент. Оригиналът беше пренаписан със завидна лекота.
Връщайки се обратно в милитаризираната зона, инкрустираният увод с топовни и заглушени удари на барабани на "Brat Moj" изкачи още един труден връх – палитра от тъги в екранна абстракция и звукова симфония. Думите осветяваха истинно екрана - "Let’s light the bonfire in every man". Това беше повече от задоволително като пронизващата и повтарящата се фраза "Аlle Gegen Alle". Тя се оказа черешката на тортата като затваряща фаза на първата част на концерта с почит към Deutsch-Amerikanische Freundschaft. Всичко това - онагледено от от екран, мигащ с мистични символи, а реактивното осветление повишаваше неговата възбудимост.
След петнадесет минутна интерлюдия, Laibach се завърна на сцената върху бийт от заключен барабанен лууп. Ето го преродения "Opus Dei" в неговата цялост и величавост. Всички в залата станахме свидетели на високотехнологична мултимедийна мечта, която използва изкуството и като огледало, и като чук, под безкомпромисните падащи като снаряди клавишни акорди на "Leben-Tod". Феноменална мрачна симфония, пресъздадена и подплатена от тропащите копита на перкусии - вдъхване както на неимоверна сила, така и внушаващи плачеща безнадежност. Смелата мелодика на тази песен експлодира около и в публиката под хипнотичното превъртане на визуализираните атлетични тела и скандирани бодли. Коприненият бум във вокалите на Marina се съчета прекрасно с унищожителното и съсипващото ръмжене на Milan.
В последвалата "Trans-National" Fras обикаляше сцената, като изкусно описваше и потъваше в музиката с изразителните си ръце, а гласът му се закачаше в тъмното напрежение като нокти, съдиращи плът. Всеобятното и изразително представяне на високите женски партии на Marina очертаваха вокални извивки, които се катериха по ниската и приведена китара в "Leben Heißt Leben" - до шахматното въртене на ръждясали брадви - поредна смела визуализация зад гърба ѝ. Панорамното и изразително представяне на шведката добави интроспективен взор към царствената атмосфера, лееща се от сцената. Сетне - дяволски умело, невероятно и кръгово триминутно интониране на "The Great Seal". Енергизираният прилив и тръбните призиви на "Geburt Einer Nation" продължиха да поддържат интензивния "кръвен поток" с червеният светещ екран, пълен с въоръжени милитаристични примки. Шоуто просто продължи логично да се развива в маршируващия "Opus Dei". Аплодисментите в края на втората част на концерта бяха бурни и безкрайно дълги.
Спиращата дъха и деликатната красота на "The Engine Of Survival" влезе като възхитителна крива, която върна групата на сцената, за да изпълни неочакван и величествен бис. Синергията между двамата певци беше почти телепатична в този момент, а въздействието от сърдечната болка в думите им обгърна и резонира в тълпата пред тях. Интимният блясък, уловен в тъмносиния океан на осветлението, потъна в завладяващата вихрушка на музиката, а размазаното с мастило насилие по прожектираните лица добави остър, хапещ и обезпокоителен наклон към своеобразен световен скандал. Атмосферата доби смразяващо ниво с пронизващо пиано и сенчеста електронна синтетика, които извиха и допълниха двете така различни, но изключително допълващи се вокални партии.
И точно когато тази лавинна меланхолия пое в безвъзвратен ход, дойде време за кавъра на на Foreigner "I Want Тo Know What Love Is". Елегантен вариант в стила на "Евровизия", който в натюрела на някой друг със сигурност нямаше да изглежда толкова прям и претворен. Словенците обаче изцяло го прегърнаха, дори инжектираха повишено чувство на похвала в текстовата линия. Докато пикселизираната 8-битова кинетика на сърце, яздено от двама персонажи, се приближаваше и отдалечаваше, двамата певци омекваха във въздействащ дует. Кулминацията на този бис се превърна във вихрена опера, която се спусна в караоке ехо от участието на публиката. Присъстващите бяхме заснети от камерата на Marina, а образите - прожектирани обратно към публиката... Жизненост и пламенност обзе всички, след като видяха самите себе си, докато вървеше припевният лууп на "...I want you to show me"...
Но каква мелодия се вряза за последвалия мрачен край…. Покъртителният, рязък преход от обединителната и позитивна сила на любовта към безмилостния епилог, всяващ ужаса на разруха. "Strange Fruit" сложи край на този двучасов сет. Екранните образи, преобразуващи се от Берлин през 1945 г. в разрушения силует на Украйна, смениха мигновено темата. За контрапункт. Пещерен глас закова последните думи като пирони на вече заразилата се с еуфория тълпа от преди броени секунди... Великолепно!
Впечатляващия масивен подвиг, въпреки своята сложност и трудносмилаема естетика, тотално плени публиката. Преиздаденият "Opus Dei" припомни още веднъж как Laibach пренасят своето радикално изкуство на сцената. Техният отличителен хумор и свръхинтелектуална сатирa остават завладяващи и актуални. И все пак тази вечер словенската група беше в още по-остър фокус, сравнена с последните си два пърформънса в София (2023 и 2018).
Бойният шедьовър "Opus Dei" звучи дори повече в унисон с настоящите хаотични и напрегнати времена, отколкото когато беше издаден...
Галерии на Станимир Станчев:
Laibach Part 1:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1299292257934243&type=3
Laibach Part 2:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1299301261266676&type=3
Коментари