Четвъртият и последен ден на фестивала Exit в Нови Сад ни предложи две от най-атрактивните и оригинални имена на актуалната музикална сцена - Портисхед (Portishead) и Грайндърмен (Grinderman).
Логично: предварителните очакванията са големи. Всичко започва към 22.30 ч. на 10 юли. Сред сумрака на главната сцена се откроява фигурата на Бет Гибънс, енигматичната вокалистка на Портисхед. В следващия един час сме приковани от необхватните височини на нейния глас и потъваме в проникновено мълчание. Чуваме някои от хитовете на бристолската трип-хоп група, които вече са станали част от саундтрака на цяло поколение. Портисхед е една от култовите формации на нашето време и има вярна фен база, която трудно би изневерила на музикалните си предпочитания. И Портисхед не ни разочароват, макар и концертът им да ни се струва прекалено кратък. Това е може би единственото нещо, от което можем да се оплачем. Иначе звукът е такъв какъвто трябва да бъде - задимен, дълбок и прочувствен.
Вече е полунощ, когато на сцената се появява и едно от чудовищата на рока, а именно Ник Кейв (Nick Cave) заедно с неговата група Грайндърмен (на снимката). Почти мигновено осъзнаваме, че ще ни отвеят с тежкия си пънкарски стил на свирене. Кейв маневрира между пианото и китарата, скача често в публиката и се качва на главите на феновете, крещейки с пълно гърло мрачните си химни. Чуваме едноименната песен - "Grinderman", "No Pussy Blues", "Heathen Child", "Kitchenette", както и други песни от двата албума на бандата. Зловещият им чар е заразителен, не можем да се наситим на предизвикателното им държане и се чувстваме част от глутницата на музикантите. Към 1.30 те излизат на бис, свирят последното си парче, като ни оставят задъхани и виещи от кеф. Станали сме свидетели на може би най-запомнящия се концерт на феста.
С какъв акъл отиваме да гледаме и Лайбах след това, не е ясно, но словенските маршове не успяват да ни задържат за дълго пред Фюжън сцената. Откриваме нов изход от Exit (Как се оправяте на тоя фестивал, навсякъде пише EXIT, беше попитал Джарвис Кокър преди три дни от главната сцена...) - дълъг-предълъг тунел, който ни извежда зад петроварадинската католическа църква в едно кътче, което е толкова тихо, че можем да чуем стъпките си.
По моста над Дунав възрастни новисадчани стоят и снимат крепостта с телефоните си. Егзиташите, както ни наричат тук, пълзят покрай тях напълно изтощени.
Краят на всеки фестивал, дори и на най-якия, носи някакво облекчение...
Снимки на Яна Пункина - в секцията "Галерии".
Коментари