Случвало ли ви се е да си кажете: "Има рай на Земята"?
Ей така лековато, без много да го мислите или да влагате особен смисъл. Това е първото, което ми дойде в главата като фраза, с която да се опише вечерта, когато британската група Paradise Lost свири в столичния клуб "Микстейп 5". Но какво ни отведе там, в рая?
4 април е. Вълнувам се - ама много се вълнувам, защото концертът е днес. И не се интересувам от клишетата за групата или някои мнения за "депешарския" им албум, студенината на фронтмена и тем подобни. Paradise Lost значат много за мен. Сега усещането е за нещо специално и извънредно. Не че аз и половината хора в публиката не сме гледали вече бандата на живо и у нас, и по света, но предчувствието е - пак казвам, за нещо специално. Може би това отчасти се дължи на факта, че британците вече имат едно велико изживяване с феновете тук – едва ли някога ще се повтори онзи исторически момент, когато Paradise Lost свирят с филхармония в пловдивския античен театър... Та това тук връща спомените от онзи паметен ден с пълна сила. И, ако има сълзи, то те са от щастие.
Правим нашите си догадки какъв ли ще е сет листът. И тук, оказва се, важи това с анкетата тип "Metallica by request", където музикантите така са подбрали песните, че да не остане недоволен фен. Но това не е трудно с група като тази. Все едно да бъркаш в кесия със златни монети - няма шанс да извадиш тенеке. 16 композиции от всички възможни периоди и албуми на музикалната вселена, наречена Paradise Lost. Нито един слаб момент.
Понеже разполагат с лукса да са единствената банда тази вечер, без да ги притиска времето, британците не си дават зор, както е изразът. И излизат към 21.30 ч., при обявено начало в 20.30 ч. Ясно е, че им е простено, но чак пък и кратък лайн чек може и да поизнервя някои в клуба, който е доволно пълен. Май-май сме близо до солд аут, обаче все пак с мегдан за танци. Или поне аз си оформям такъв.
Както е ясно, на барабаните вече не е един от личните ми фаворити сред дръмърите - Adrian Erlandsson. Но пък той продължава да е с титулярната си банда At The Gates и новия олстар проект The Lurking Fear с Tompa от ATG и The Haunted, отново с колега от ATG – с Jonas Björler, така че ще продължим да се виждаме по концертите... За това момче ще си говорим друг път - има много какво да си кажем. Сега нека остави своя заместник да ни накара да забравим, че го него го няма. Waltteri Väyrynen е 23-годишен финландец, част от другата банда на Gregor Mackintosh - Vallenfyre. Онази, за която някои се шегуват, че каквото отпадне от торбата с рифове на китарния мастер Mackintosh, мислени за Vallenfyre, намира своето развитие при Paradise Lost. Може да се изровят някакви основания за това втвърдение в последния засега албум на готик метъл великаните "Medusa" (Nuclear Blast, 2017). Но кому е нужно?
Както мъдро заключи една легендарна за българския ъндърграунд фигура, говорейки за Samael: "За мен музикантите са авторитети. Те не са приятели, както ти ги възприемаш; те за мен са авторитети". И като такива, вероятно е добре да останат далечни, мистериозни и неразгадани. Говорим чисто като личности. Може и така де. Това отива на Paradise Lost. Стоят добре там горе, на трона. Nick Holmes, Gregor Mackintosh, Aaron Aedy и Steve Edmondson са родени за това - да вдъхновяват. Можем само да се чувстваме големи късметлии, че сме техни съвременници, че живеем в едни и същи години. И сме свободни да черпим от тяхната енергия, превъплътена в музиката им.
Както се казва, на това пътешествие не му се вижда края. Mackintosh изтрещява с Vallenfyre, Holmes - Bloodbath... Чуйте само мощта на "Medusa", където няма никакво отпускане на стари лаври. После се върнете на "Draconian Times" (Music For Nations,1995), вземете малко и от "The Plague Within" (Century Media, 2015), чуйте така коментирания "One Second" (Music For Nations, 1997), сложете го до "Faith Divides Us – Death Unites Us" (Century Media, 2009)… Огледайте сцената по времето, когато тези албуми са създавани, вижте къде стоят сега... И си представете колко хубаво ни е било да споделим общи емоции с британците на живо.
Всички от бандата са в добра форма, свирят с лекота и много енергия, има го и онова нещо -непреходното, за което ще ви кажа по-долу.
Споменах за списъка с песни, които свирят тази вечер. Пълният сет:
From Тhe Gallows
Hallowed Land
The Enemy
One Second
Medusa
Erased
Forever Failure
Eternal
Pity Тhe Sadness
Blood Аnd Chaos
Faith Divides Us - Death Unites Us
Embers Fire
No Hope In Sight
The Longest Winter
Say Just Words
As I Die
Тълпата възприема всички изпълнения с кеф. Безразличието тук няма място. Нали ви казвам, специално е – въпреки че липсва в оригиналния сет за шоуто (снимка - в секцията "Галерия"), свирят "As I Die". Пренасям се в 1993-та, в тялото на невръстната тийнейджърка Бета, която е пред припадък, докато гледа как кокалестите пръсти на Holmes се премрежват пред лицето му, върху което падат дълги руси кичури коса, а после се свиват и в юмрук и разтварят отново... Докато едва ли не пресъздава образа си в официалното видео към песента...
Ето заради банди като тази вярвам в любовта (към музиката). Защото каква друга по-висша страст; коя друга тръпка може да те накара да вярваш, че ще се пренесе във вечността...
С видимо задоволство по лицата и жадни да удължим и споделим емоцията (а и за още уиски), продължаваме в "Билката" с часове разходки из творчеството на Paradise Lost.
Нямам подходящ завършек за този текст, освен едно голямо Благодаря! на радио "Тангра Мега Рок".
Снимки на Албена Цолова-Бета - в секцията "Галерия"
Коментари