"Slow Dancer"…
...Емоционалната ми памет е дала заден ход. 1998-а, 1999-а? Има ли значение? Едно ръкостискане (десет секунди, но май цяла вечност?)... Той поема моята развълнувана длан в гримьорната след първия му концерт у нас. "Не, не, аз ти благодаря" – усмихва се широко, повече от приятелски. "И за всички тези години", добавя човекът.
Що за скромност у царствения Робърт Антъни Плант - Пърси. Лудия на блуса от черната провинция. Гласът на митичните Лед Цепелин... Гледам го и сега, години по-късно – на 6 юли. "Song Remains The Same"! Вдишвам (отново с пълни дробове) от тази магия. Същата харизма. Страст. Непогрешима бленда. Самочувствие. Комуникативност и артистичност. Музика, текст и аранжимент (tres chic). Топлите му зеници галят феновете – пак така... Само дето купонът не люлее столичния Зимен дворец, а шоуто се вихри на стадиона в Каварна; публиката е позорно рехава, в шоуто не участва печеният китарист Джими Пейдж... Ала в саунда на соловия си репертоар – рок, рокендрол и блус, Пърси е прибавил и екзотичния експеримент с уърлд мотиви: ей ги, димят синхронно с ароматните пръчици, нацъфтели по сцената. "Takamba", "Tin Pan Valley"… Прибавил е, разбира се, и няколко албума в дискографията. Последният от тях – "[B]Mighty Rearranger[/B]", е поводът да го аплодираме отново на наша територия. С наистина страхтен бенд. Нищо, че са младоци (а може би тъкмо заради това) [B]Клайв Диймър[/B] (ударни), китаристите [B]Скин Тайсън[/B] и [B]Джъстин Адамс[/B], [B]Джон Багът[/B] (кийборди) и басистът [B]Били Фулър[/B] с такова нескрито удоволствие и свеж вайб гарнират парчетата на [B]Плант[/B] – индивидуални и цепелински. Стрейндж Сензейшън е името на групата. Повече от основателно.
Време за излишно умуване обаче няма... "Mighty Rearranger". Характерният войс скача от гама на акорд, от поетична трела на плътна струна, от трайбъл на дръм-енд-бейс. Стъпва на сигурно: около него, макар и като част от храмопообразния декор, са свръхпрофесионалисти, разписани в историите на Портисхед, Масив Атак, Кен, Голдфрап, Джеф Бек, Доктор Джон, Орнет Коулман... Забавляват – ама петзвездно, и нас, и себе си. И не защото посветените сме малцина на брой, а тъй като такава - откровена, е самата музика на Робърт... Имам усещането, че всяка мелодия ме прегръща персонално, че няма сила да се опре на тази мантра. Древна и класическа. Но крайно мод(ер)на.
Шедьоврите "Babe, I’m Gonna Leave You", "Four Sticks", "Gallows Pole", "Friends", "Going To California" и "Black Dog" в неузнаваеми версии дооформят лика на събитието, бляскаво открито от Мистерията на българските гласове. Няма слабонервни в аудиторията. Дочакваме "Whole Lotta Love". И биса.
Искам(е) пак!
Ивайло Кицов, списание "РИТЪМ"
Коментари