Serenity - отваряме речника и поглеждаме какво пише срещу тази дума.
"Ведрина, спокойствие, мир, тишина". Е, ако гледаш австрийците Serenity на сцена, "спокойствие" и "тишина" ще са последните думи, които биха изникнали в съзнанието ти, но пък наистина ведрото настроение съпътства всяка тяхна поява.
След като през 2016 година се представи за пръв път пред българска публика, бандата е част от афиша на второто издание на фестивала Hills Of Rock в Пловдив. Този път публиката пред сцената е много повече, отколкото в клуб Live And Loud, и в горещия юлски следобед приветства охотно шоуто, което ѝ предлага Serenity. Смесицата от симфоничен и пауър метъл с прогресив елементи на групата изглежда допада на множеството пред сцената, все още рехаво под лъчите на следобедното слънце, скривани често-често от някой милостив облак.
Тиролската дружина, обявена в афиша на Main Stage преди Crematory и Sabaton и засичаща гиговете на Infected Rain и Reaven на сцена "На тъмно"), представя последния си студиен албум "Lionheart" (2017), шести в кариерата си. За сравнително малкото отделено в програмата време - около 40 минути - чуваме предимно парчета от него - като едноименния сингъл или епичното "The Fortress (Of Blood And Sand)". Все още без кийбордист в редиците, групата използва записи за клавирните партии по време на концерта, но китаристите и фронтменът компенсират с атрактивно поведение, което увлича феновете не по-малко от енергичната и епична мощ на музиката, съчетана с текстове, разказващи за митични и легендарни исторически личности и събития.
Логично, в текстово отношение, последният диск се занимава с кръстоносните походи и Ричард Лъвското сърце. Вокалистът Георг Ньойхаусер, дипломиран историк, развива интерес към тази наука в творчеството си и реакциите на феновете и критиката към последните два концептуални албума на групата показват, че явно е намерил правилната посока. Можем да сложим бандата в една графа с Korpiklaani, а на сцената на Hills Оf Rock 2018 австрийците доказват, че могат да си съперничат с финландците не само жанрово, но и сценично, като поднасят атрактивен и енергичен спектакъл, приковават интереса на публиката и получават повече от радушен прием.
След кратка пауза идва ред на едно много по-семпло от сценична гледна точка изпълнение - на сцената пристъпва бардът Дерек Уилям Дик, известен повече като Фиш (на снимката), за да се опита да набута в отредените му 40 минути колкото може повече от последния албум на Marillion със свое участие, а именно великия "Clutching Аt Straws", който миналата година навърши 30 години от издаването си и поради това бива извсирван и изпяван изцяло на скорошните концерти на шотландеца. Концептуалната творба, която отстъпва по успеха си в продажбите и класациите само на гениалния "Misplaced Childhood", е безнадежден разказ за скоростното плъзгане по наклонената плоскост и затъването в житейските несгоди след разбитите илюзии и мечти, капаните на шоубизнеса и усилията в семейния живот.
Нео-прогресивът може да изпъква сред морето от рок и метъл на главната сцена в този ден, но всъщност се вписва изненадващо добре и на никого не му прави впечатление стиловата разлика. Стотици хора с фанелки на метъл банди припяват на парчета като "Warm Wet Circles", "Sugar Mice", "The Last Straw", "Incommunicado". За съжаление няма как да чуем целия албум и Фиш спестява приказките между песните, за да успее да ни представи седем парчета.
Не е изненада за никого, който следи кариерата му, че изпяването не е силната страна на шотландеца - и то от доста време. Годините с Marillion са оказали влиянието си и въпреки че вокалните партии са аранжирани така, че да паснат максимално на възможностите на Фиш в момента, положението е далеч от ювелирно съвършенство. Текстовете и музиката обаче са си същите и въздействат с не по-малка сила. Тук не са нужни ефекти, декори и костюми. Тук само един приятно закръглен шотландец с дънки и тениска, наметнал вечния светъл шал, излиза с микрофона и група страхотни музиканти (Робин Болт на китарата, Стив Вантсис на баса, Джон Бек на клавира и Гавин Грифитс на барабаните, с кого са свирили и какво са творили е отегчително дълга справка, добре че има Гугъл), добро настроение и критичен поглед и просто разбива. Слънцето бавно се скрива зад сцената, небето си слага малко руж, докато се готви за бурната нощ, а Фиш обявява "Sugar Mice" като "една балада за човек, който отива в Америка и открива, че не е точно такава, каквато си е представял".
Концертът обаче е точно такъв, какъвто сме си го представяли. Феновете на Фиш са особена порода хора, които знаят какво ще видят и чуят и въпреки че на теория изглежда, че, ако гласът на певеца не е в добра форма, няма как да се получи добър концерт, то магията, която се заражда и не се разпръсква, докато не отзвучат последните ноти от последната песен, доказва точно обратното.
Защото сме all the best freaks.
Снимки на Албена Цолова - Бета - в секцията "Галерия"
Коментари