Стената на Роджър Уотърс – зрелището на живота!

Значи! Ако тръгна да се правя на разбирач по "пинк-флойдовско право", определено ще си докарам бомбастичен хейт от закоравелите и зарунтавели хипари на преклонна възраст.

Не съм от болезнените фенове на британската формация, дето са броили всяка тухла в стената по милион пъти. Че даже му знаят и замазката на този епохален дувар.

"Стената" на Уотърс обаче е една от няколкото библии на рок музиката и, ако поне веднъж в живота си не си чул задължителни шедьоври като "Another Brick In The Wall", "Mother", "Goodbye Blue Sky", "Hey You", "Is There Anybody Out There?", "In the Flesh", "Run Like Hell" или "Comfortably Numb", то най-добре веднага се предай вовеки веков на вражеския лагер (ясно е кой е той).

Цели 8 месеца родните медии ни втълпяваха, че това е музикалното събитие на годината в България. Сякаш не си го знаехме? В последните дни пиарът стана толкова масиран, че чак брутален. Извинявайте, ама тези 50 ТИР-а взех да ги сънувам вече! Добре, че този път ни спестиха каква салата са си поръчали Роджър и Ко. Всъщност, струваше си всяка една изписана буква по темата предварително! Такова зрелище се гледа веднъж в живота! При хиперкъсмет, най-много два пъти...

Официално двойната плоча "The Wall" излиза в края на 1979 година. Аз лично за първи път я докоснах и разтворих през 1982-ра, малко преди да излезе оня епохален филм с Боб Гелдоф в главната роля. Може да е откачено, но и до днес съм убеден, че при реализирането на този музикален продукт е бил замесен извънземен разум. Не е логично една творба да е пък чак толкова новаторска и обсебваща за времето си! Но е факт!

По груба преценка (може и да греша) на спектакъла "Стената" в София дойдоха над 40 000 души. При рязко паднали температури и нагъл дъжд, запръскал минути преди шоуто, България видя нещо наистина парализиращо - и като визия, и като звук.

За съраунд системата се писа предварително, но ефектът на стадиона, в централната част на терена, беше смазващ. Особено в началото при взривовете и картечните откоси, все едно, че земята се цепи под краката ти, а около теб свистят куршуми. Кулминацията на това помитащо интро към шоуто, разбира се, беше експлозията на долитащия самолет, който връхлетя стената и се разби зад нея. Остава ти само да стоиш с увиснало чене и да се чудиш къде си и какво точно се случва в момента.

Реално творческият продукт "The Wall" е в четири части, които се прrпокриват от-до с четирите страни на оригиналната плоча и следват траковете дословно. Има едно малко изключение и то е за новата песен на Уотърс -  "The Ballad Of Jean Charles De Menezes", вмъкната веднага след "Another Brick In The Wall" (българските дечица си свършиха задачата перфектно). Става дума за около 90-секундна акустична пиеса, разказваща историята на човек, разстрелян от полицията в Лондон заради зародилата се опасност от терористични атаки през тази година.

След първата част на шоуто има антракт от около 25 минути и всъщност с него то отива над 2 часа, иначе си е точно колкото е продължителността на албума – около 82 минути.

С началната поява на Роджър Уотърс на гигантската сцена започнаха да ме глождят съмнения от сорта: "Абе, тези да не са ни преметнали нещо и това да е всъщност Ричард Гиър?". Приликата си е направо поразителна! На 69 години обаче, Уотърс изглежда в зверска форма, а вокално си е направо на топниво. Тотален ГЕНИЙ! Да измислиш това чудо преди почти 35 години и до днес то да е все така в крак с времето, би се удало на единици човешки същества.

Уотърс е човек-послание. При него не можеш да куфееш като на рок концерт в буквалния смисъл. Седиш, мислиш, преживяваш, пренасяш се, зацепваш и разбираш, че системата те е мачкала и винаги ще те мачка, ама си бил в полуапатия, докато изведнъж идва един истински пич с посивели коси и ти го обяснява кратко и ясно, в прав текст - с музика и анимация. Дори ти говори пет минути на български, а за неразбралите пуска и един надпис "Оставка" върху тухлите вляво.

Относно анимациите и куклите. Уж си ги гледал цял живот по MTV, уж са олдскуул, а са толкова впечатляващи, че виеш от удоволствие през 10 секунди. Колкото и да се мъчиш да си професионален и безпристрастен наблюдател, спектакълът "Стената" те отнася и няма шанс да му се измъкнеш. Това е трудно да се опише и да се чете, трябва да се почувства. При това - на място.

Със старта на втората част след паузата, при напълно изградена стена, по време на култовата "Hey You", си представих какво точно се е случвало в Берлин, когато Дейвид Боуи е изнасял концерт до Стената в западната част, но е настоял да насочат колоните към източната, за да чуват "зазиданите" от другата страна неговата музика. Същото се случи и в момента в началото, когато от зловещите самолети се сипеха държавните и корпоративни символи, мачкащи цяла една планета.

Втората част е и по-бруталната, в нея Уотърс се превъплъщава в ролята на диктатор в униформа и стреля с автомат по тълпата. Там е и оня огромен черен глиган с размери на Искра Фидосова, който се рее над стадиона и е приземен сред тълпата малко преди края на шоуто. Следва да бъде разкъсана, гадината...

Самият финал е ясен! Стената пада, макар че тя беше разрушена поне 30 пъти преди това, но в анимационен вариант. Безумна прецизност е това с прожекциите върху всяка една от 1 000-те тухли от стената чрез 41 видеопрожектора (за разлика от 19-те, използвани на стандартните концерти - за статистиците). Нереално е някакси! Елементите се добавят или махат, а в определени моменти има отделни образи върху всеки от тях и всичко пасва до сантиметър. Смайващ визуален синхрон. Все едно гледаш най-добрия фокусник на планетата и ти се иска да разбереш неговия най-сложен и неразгадаем номер. Как ги правят тези чудеса, бе, да му се не види? За многото пари е ясно, ама трябва и акъл на ента ...

Лично на мен не ми се искаше Сстената да пада. Съвсем сериозно. Поне в България. Ако мистър Уотърс се беше допитал до моя милост, щях да му обясня, че тук СТЕНА трябва да има и зад нея да си седят всички чалгизирани идиоти и политици, които ни съсипват живота и ни промиват мозъците. Ама едва ли би ме разбрал човекът!

На излизане от стадиона три мацки влачеха трофей. Бяха докопали парче от стената и го мъкнеха към изхода. Оказа се от бял картон и десетки си късаха по парченце за спомен, а девойчетата се тюхкаха, че, докато стигнат до изхода, нищо няма да им остане от "тухлата".

Аз не си взех късче от този картон, защото мислите ми бяха заети с един много сериозен въпрос: "Как, по-дяволите, сега ще отида да гледам друго концертно шоу след това? И има ли смисъл изобщо?".

Роджър Уотърс – "Стената"!
 
Най-великият рок спектакъл, поставен някога в България!

Точка!

Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".