Столичната зала "Христо Ботев" вече не съществува.
Има само руини на мястото ѝ след вчерашния съвместен концерт на шведската танкова дивизия Сабатон (Sabaton) и легендарната немска група Рейдж (Rage), организиран от "АБВ Про". Бързи, мощни, здрави, размазващи изпълнения пропукваха стените и срутваха пласт след пласт всичко, което изглежда неподвижно, за да създадат друго пространство и време, което не може да бъде измерено с реално изтеклите четири часа и половина.
Както беше обещано, в 19.00 започнаха да пускат първите фенове, които с тичане се отправяха към мястото пред сцената - да застанат на фронта и първи да срещнат своите любимци. След около половин час вече имаше около 3000 човека, заели цялото пространство между сцената и седалките, както и самите седалки. Поне половината бяха с тишърти или суичъри на Сабатон. Скандирането на името на шведската пауър метъл група, преди огласявало мрачната и дъждовна вечер, сега се беше пренесло вътре и почти не секваше пред окаченото на сцената българско знаме с името на групата.
Точно в осем часа прозвучаха първите думи от „Изкуството на войната” на Сун Дзъ, а Йоаким Броден и петчленният му взвод атакуваха сцената с “Ghost Division”, непосредствено последвано от „The Art Оf War”, първите две парчета от последния засега албум на групата - „The Art Оf War” (2008). Титаничната мощ, започнала да разтърсва залата, не пречеше на качеството на звука (с две изключения – на две от началните песни китарното соло леко глъхнеше, а към края се получи микрофония, но само за миг). За по-добрата чуваемост на военните припеви обаче от самото начало в пеенето се включи и публиката. Не само онези стотина късметлии, добрали се до предните редици, а и хората зад тях, и феновете по седалките. Удивително е как една сравнително млада група, която през 2005 все още е предпочитала сама да финансира продукцията си, без помощта на който и да е лейбъл, е успяла да си създаде толкова верни почитатели.
Това, разбира се, се дължи на енергийния заряд, който музикантите от Сабатон внедряват в песните си, но трябва да се каже, че удивлението беше част от собствената им реакция. Още през април, като една от двете подгряващи групи за Хамърфол (Hammerfall), те са усетили колко са харесвани тук, и все пак до края на вечерта не спряха да се изненадват как публиката знае всяка една песен, как реагира на всяко тяхно движение, как скача, вика, пее, куфее и ги подкрепя, докато шведите ги заливат с “Panzer Battalion”, “Cliffs Of Gallipoli”, “Attero Dominatus”, “The Price Of A Mile”, последвали „The Art Of War”. След “The Price Of A Mile” Йоаким Броден дори призна, че с такава публика забравя какво си е наумил да каже, и просто повтаряше „благодаря”. Впрочем няколко песни по-късно (взривяващите “Into Тhe Fire”, “Wolfpack”, “40:1” и “Panzerkampf”) изглежда му се случи същото, но тогава просто каза, че след турнето за албума „The Art Of War”, при което са минали през двадесет и пет страни и са изнесли над шестдесет концерта, с открито сърце може да твърди, че българската публика е най-добрата метъл публика на света. Знаем си го, но е хубаво да ти го кажат.
След като изсвириха и “Union (Slopes Of St. Benedict)” и “Light In The Black”, Сабатон се прибраха, но за всички беше ясно, че веднага ще се върнат за планиран бис. Впрочем, това, че беше планиран, не пречеше на публиката да скандира и да продължава да нажежава атмосферата за последния климакс, дошъл с “Prima Victoria” и “Metal Machine”. Накрая обещаха, че догодина ще дойдат отново и тогава ще донесат цял камион с пиро- и други ефекти, тъй като българите заслужават най-доброто шоу. Ще чакаме, защото в тази шведска група има не жар, а огън, един огън, който вече гори и на българска земя.
Точно час и половина беше изпълнението на шведите, точно половин час пък отне подготовката на сцената за Рейдж. За този половин час се опитах да намеря човек с фланелка на Рейдж, който да не е от екипа им. Намерих един. Докато търсех, някаква част от публиката май си и тръгна. Бяха дошли само за Сабатон. Дори си помислих колко ще е тъпо след толкова добра първа част на концерта, втората да е лишена от публика и емоция.
За щастие, нищо подобно не се случи. В десет часа отново простраството пред сцената и по седалките беше изпълнено от хора, които още с първата песен на Рейдж “Carved In Stone” от едноименния им албум от 2008 запяха и заскачаха. Признавам, че харесвам групата повече с по-късните й парчета, най-вече след като беларуският виртуозен китарист Виктор Смолски се присъедниява към тях през 1999. За моя радост, свиреха предимно изпълнения от по-късния си период. От създателите на групата единствен останал е вокалистът и басист Петер „Пийви” Вагнер, който в някакъв смисъл е самото лице на Рейдж, не просто фронтмен, дори не лице. А душа.
Богатото на музикални идеи творчество на групата, разпростиращо се в над двадесет студийни албума, е било неизменно подписано от стила на Пийви Вагнер. И трябва да се признае, че за тези двадесет и пет години на ярост той само е увеличил магнетизма и чара си. Което се усети ясно при контакта му с публиката, която заразяваше непрестанно с ентусиазъм. Докато със Сабатон, поради многото хора на сцената, отделните изпълнители не изпъкваха тъй ярко, при Рейдж (в чийто състав сега освен Пийви Вагнер и Виктор Смолски има само още един член – барабаниста Андре Хилграс) ситуацията бе по-друга. Всеки от тримата имаше шанс да се изяви, при това в сравнително голям и разнообразен диапазон – от хеви рок до трашарски пауър метъл.
Докато се редяха "Higher Than The Sky", "Set This World On Fire", "All I Want", "Black In Mind", "Enough Is Enough", "Don’t Fear The Winter" (това беше, както призна и фронтменът, най-старата песен, която изсвириха тази вечер – от 1988), "The Great Old Ones", "From The Cradle To The Grave", "Paint The Devil On Тhe Wall", "Gentle Murders", "Down", прекъсвани от обръщения към публиката на английски, немски и руски (от страна на Смолски, разбира се), си мислех, че във варианта, в който изпълняваха песните, те дори звучаха още по-мощно, по-бързо и тежко. Рейдж направо ковяха горещия метал пред очите (и в ушите) на публиката, за да го превърнат в материал за спомен как продуктивно се срещат осемдесетарският, деветдесетарският и съвременният метъл.
Когато дойде ред на две (най-хубавите) парчета от предпоследния албум на групата ("Speak Оf Тhe Dead", 2006) – "Innocent" и "No Regrets", публиката подивя, но и се усети, че концертът върви към своя край. Който беше отложен с едно дълго и безумно соло на Смолски, предхождащо "War Оf Worlds". След това музикантите се прибраха, за да бъдат извикани за задължителния бис – в този случай размазващото "Soundchaser" от едноименния албум 2003.
Смазана от военни машини и яростен метъл залата рухна окончателно в единадесет и половина. Вече я няма. Има само следи, руини, развалини. Ако отивате натам и ви се стори, че виждате "Христо Ботев" да си стои непокътната все още, само ви се струва, сетивата ви лъжат, на свой ред подмамени от спомена за сградата.
Това ще е само защото не сте били вчера там, на концерта. Инак дори този спомен щеше да е заличен от един друг – спомена за разтърсващото събитие от вечерта на 17 октомври, съвместния концерт на Сабатон и Рейдж.
Коментари