Гледала и слушала съм много пианисти – клавирът ми е слабост и току търча по класически концерти, а видя ли, че идва джаз пианист, съм първа писта.
Виждала съм всякакви темпераменти – пианото е богат инструмент и сякаш шеметната му многогласовост и калейдоскоп от звукови образи, които предоставя за извличане, поглъщат самия изпълнител, допълнително ограничен от седящата поза.
Въпреки това има някои, които едва се сдържат на столчето, скачат и подскачат, изправят се, пронизани като от светкавица от емоцията, само дето не скачат с крак да свирят (че дори и на такива случаи сме били свидетели, като се замисля). Други седят с каменно изражение, вглъбени в музиката. Трети комуникират с бенда с мимики и жестове. И често няма значение каква е музиката, защото всяка музика е страст, дори привидно спокойната. Но страстта в латиното и в джазовите импровизации е винаги няколко степени по-нагоре. А комбинацията им е направо взривоопасна. Така че въпреки привидната невъзмутимост, с която Чучо Валдес (Chucho Valdes) зае мястото си зад рояла в зала 1 на НДК десетина минути след 19.30 часа вчера, въпреки спокойната поза, с която излива шеметни потоци препускащи ноти над час и половина, въпреки шлифованата отчетливост, с която извличаше всеки звук и свърхпрофесионалната прецизност на ритмиката, въпреки това страстта в залата бе хванала под ръка ритъма и танцуваше горещи кубински танци и изящни класически мелодии, люшкайки се от привидно благоприлично разстояние до огнена секваща дъха прегръдка.
Едва ли в пълната зала е останал някой, който да не е потропвал с крак, потупвал с ръка или направо подскачал на седалката си, докато Чучо и бендът му Афро-Кюбън Месинджърс се разхождаха из музиката на Америките, Европата и Черния континент, танцувайки с инструменти и сърца из класика и предкласиката, афро ритмите, кубинските салса вихрушки и американски джаз. "Шехеразада" на Римски-Корсаков и "Турски марш" на Моцарт се издигаха елегантно над клавишите, но докато се усетиш, вече преливаха в мотиви и алюзии към Гершуин, Колтрейн и Майлс Дейвис, за да се завъртят след това във вихъра на кубинските мелодии, съхранили в сърцето си звука на Африка.
Чучо почти не говореше – обърна се към публиката с "Добър вечер, България" и по-късно представи членовете на бенда. А те бяха шеметни - Родни Иларза (барабани), Дрейзър Бомбале (вокали и перкусии), Яролди Роблес (перкусии) и Гастон Перелада (бас), нарекли се Афро-Кюбън Месинджърс с намигване към Джаз Месинджърс на Арт Блейки. Солата, особено тези на барабани и перкусии, взривяваха залата, а сърцето на публиката бе грабнато от Дрейзър, който при биса сякаш не издържа да стои на сцената, скокна пред публиката и затанцува – така, както могат само хората с афроамериканска кръв, чийто цял живот е стъпка в крак с ритъма.
Ритмичните "Chucho’s Steps" ("Стъпките на Чучо"), последният диск на Валдес, отличен с "Грами" за най-добър латино джаз албум през 2011, логично бяха силно застъпени в концерта. При толкова богата музикална биография препратките никога не свършват – едноименното парче е реверанс към "Giant Steps" на Джон Колтрейн. Чухме още "Danzón", "Zawinul's Mambo", "Yansá", насладихме се на цели три биса, поискани от непреклонната публика, която не желаеше да пусне музикантите да си ходят, Йорданка Христова се качи на сцената да поднесе "рози от шоколад" и да представи още веднъж музикантите, всички пляскахме в ритъм, този вездесъщ ритъм, властващ на вечерта, докато Чучо задаваше тактовете и ни дирижираше с такава лекота, с каквато насочваше и музикантите си.
Когато накрая си тръгнахме, отпили голяма глътка от този пламтящ коктейл музика, ритъмът продължаваше да звучи в главата и сърцето, а походката, издайнически, бе сякаш малко по-танцувална.
Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".
Коментари