Джазови истории из Жълтите павета 2017, част първа

Преди близо шест години около Нова година се бяхме събрали в Банско в апартамента на приятел и си разпускахме дневно и лежерно.

Едно от другите момчета беше пуснало изключително приятна музика, която някак абсолютно пасваше на обстановката – сняг, вино, приятни приказки, добра компания, вкусна храна, топлина. Подпитах какво слушаме, отвърна ми, че е пуснал еди-кой си канал от jazzradio.com (записах си го в телефона). Превъртайки лентата назад, мисля, че това се оказа първата ми съзнателна среща с тази музика, а когато се върнахме в София, сайтът беше почти винаги отворен на лаптопа ми. Така се случи, че около две години по-късно попаднах в друго течение и вече четири години танцувам под звуците на суинговия джаз. Защо изпаднах в такива подробности за себе си? Ами, защото си дадох сметка, че джазът разказва истории. Всякак погледнато.

И така, вечерта на 6 октомври, историята ме отведе по пътя на четвъртото издание на фестивала "Жълтите павета" в театър "Българска армия". Особен есенен ден – до късен следобед се усещаше почти пролетно, а щом наближи моментът за началото на концертите от фестивала, времето стана предразполагащо към това да потънеш уютно в седалката на залата, също и в музиката. Обстановката, бих казала, бе някак обнадеждаваща – спретнати хора от всякакви възрасти дошли, за да се запознаят с "нюансите от Северозападна Европа", както загатна в откриващите си реплики самият Теодосий Спасов, директор на фестивала от създаването му. Мирослава Кацараова (Jazz FM) с лекота дирижираше събитието от сцената, като ни въвеждаше с любопитна информация около музикантите.

Два абзаца по-късно, мисля, че е време да насоча прожекторите към групите, с които ни срещнаха "Жълтите павета" в първата вечер на фестивала. Квартетът на Бендик Хофсет от Норвегия бе първата изненада за вечерта. Казвам изненада, защото в рамките на шест – седем произведения, те ни преведоха през държави, континенти, сезони, настроения, емоции, изрисуваха обстановки и хора. Бендик Хофсет (саксофон и вокали) започна с няколко думи за Теодосий Спасов, като каза, че този човек би трябвало да е национален герой за нас. Е, предполагам, че не само аз настръхнах при тези думи – винаги е в известна степен трогателно да се чуе такова признание. Докато слушах първата песен, се опитвах да "напипам" какво искат да ни предадат с нея. Нещо средно между тъга и светлина, сякаш вървиш напред, обикаляш в търсене на нещо конкретно, което ще е крайна спирка и се надяваш, че е там, но така и не стигаш, продължаваш да вървиш. След края на изпълнението Хофсет обясни, че това е "Kilamba" и е посветена на хората в Южна Африка. Огромен, лъскав, призрачен град, построен от Китай на около 30 км. от столицата на Ангола. Призрачен, защото така и не е заселен поради високите цени на имотите. Последваха "A Little Parade" и "Sommerschield Breeze" (това признавам, че помолих да ми го запишат на гърба на картичките за автографи, които раздаваха на входа). Слушайки и наблюдавайки четиримата музиканти, си мислех каква магия се създава в симбиозата помежду им. Мекият и разтапящ звук от саксофона; фината интензивност на барабаниста и перкусионист Паоло Виначиа; количеството музикалност, която може да се възпроизведе само от една струна на контрабасиста Матс Ейлертсен; тържествеността, с която пианистът Хелге Иберг съживяваше клавишите. Освен че гъделичка сетивата с величествения звук на саксофона си, Хофсет има и не по-малко пленяващ глас. Успяхме да му се насладим в още неиздаваната "Shadow Side" – красиво-тъжни лирики и унасяща мелодия. За финал ни показаха и как се справят с по-бързо темпо. А бисът бе нежната "Oh, My Country".
 
След кратка почивка и близка среща с музикантите във фоайето, където бе осигурен красив фотокорнер, се върнахме в залата в очакване на нови изненади. Както каза уважаемата Кацарова – интересно как в Севера се съдържа толкова много топлина. Този път в лицето на шведите Нилс  Берг "Синемаскоп". През годините ми на активно ходене по концерти и събития, си създадох нещо като неофициален мислен списък на топ най-любопитни проекти на музиканти. Ей, тук се печели някоя от предните позиции! В най-позитивен смисъл, разбира се.

На човек са му нужни около две песни, за да свикне с концепцията на новаторското джаз трио и да приеме, че макар и странна, всъщност тя работи по един провокиращ начин. Нилс Берг е многопластов талант с изключително находчиви идеи. Бих казала, че той е ядрото на групата, тъй като не само свири на няколко инструмента, сред които и вълшебният саксофон - фокус на тазгодишния фестивал, но и се занимава с техническата част по видеата, които са техният отличителен белег. YouTube е пълен с какво ли не, а той се е насочил към улични или случайни музиканти по света – взима видеото, реже, споява и го превръща в съвсем нов продукт. Разбира се, отдаваше нужната чест на всеки, участвал в концерта им чрез визуализациите. По-специално внимание се обърна на песента "Laddi Tells Тhe Truth", която бе из първите изпълнени за нас, а залата бе превзета от спокойствие и слънчеви лъчи, които сякаш струяха от мъжа на видеото – облечен целият в бяло, някъде из Пенджаб, на един път до гора и поле. Лириките му били напълно импровизирани, пеел за това, че едно дърво не е гора, а един човек не е човечество – в обединението е смисълът. Следващата песен бе като секундно зашеметяване и потръпване – стари кадри от някогашната TV Bulgaria, а гласът бе на Валя Балканска. Както лидерът на триото сам каза – това е космическа музика. Съчетанието на вокалите ѝ с полъха на скандиванския джаз е нещо като рецепта за идеален звук. Мернах в публиката Иван Шопов и силно се надявам да му е дошла някоя нова хрумка по повода. Последва мелодия, посветена на градчето Тролхетан, Швеция, съпътствано с кадри и музика от уличен изпълнител.  

Както и по време на предния концерт, тук също размишлявах как в различието си, музикантите се допълват. Може би, защото са нови за мен, вероятно защото музиката им провокира да се замисля. В случая, дори визуално имаше стилистично открояване – Нилс Берг бе като главен герой от някой съвременен готин комикс, барабанистът Кристофър Кантильо бе по-скоро човек, с когото ще изпиете по бира на пейка в парка, а басистът Йозеф Калердал сякаш леко отнесен, но знаеше своето място в света. Последва песен, която казаха, че е назаем от момче от Афганистан – "Pashto Love" (предполагам от езика "пущу"). Таксиметров шофьор бил превел лириките за Нилс Берг и той призна, че това е е сред редките случаи, в които се е просълзил, но не сподели с нас превода, за да можем да го изживеем по свой начин. Следващато изпълнение, ако не се лъжа, като че ми бе любимото след това с Валя Балканска. Една жена, забулена в бяло, с красив глас пееше на английски, звучеше като за саундтрак на любовна сцена от мюзикъл, но без да е натрапчиво. Имаше и песен с видео на известен пакистански вокалист и имитатор, с когото музикантите от групата биха желали да се срещнат наживо. Разказаха ни и история от Югоизточна Индия, в хотел, където около 6 сутринта всичко започнало да се тресе. Причината – в съседната стая имало репетиция по танци. Фронтменът бил допуснат вътре и заснел с телефона си, така се родила още една тяхна песен. Изобщо, пътувайки, създават своята музикална история, също, както джазът умее да ни пренася през километри и години. Дали ще е уличен музикант в метрото на Стокхолм или университет в Гана – възможностите са необятни, а резултатите повече от интересни.  

В интервю за "Дневник" Теодосий Спасов казва: "Смисълът на този фестивал е не да показвам звезди, а да показвам микро-космоси". По-точно и синтезирано определение няма да се опитвам да давам, защото така или иначе доста се разпрострях... А бе само първата вечер на концертите. Показателно е колко много може да се изпише за джаза, а и колко много не успях да предам с думите си – способността да се отпуснеш под звуците на тази музика и да те завладеят усещанията ѝ е нещо твърде специфично.

Опитайте сами.

Снимки на Емил Георгиев - в секцията "Галерия"