Еталоните на прогресив метъла Dream Theater смаяха публиката в почти разпродадения пловдивски амфитеатър на 20 юли.
Това всъщност беше втората организирана дата, след като билетите за концерта на 21 юли бяха напълно изкупени две седмици след обявяването на събитието. Още с появяването си на сцената, прог иконите въздействаха най-емоционално върху дългогодишните си фенове, сред които и онези, които сринаха зала 1 на НДК през май 2022 г. Завръщането на барабаниста Mike Portnoy беше акцент в настоящото турне на групата по случай нейната 40-годишнина, което в момента е във фазата на европейския си етап. Концертът се състоя благодарение и по покана на Fest Team.
Първият от двата дни беше предвиден за записи на бъдещо DVD, като шоуто се заснемаше същевременно от 5-ма оператори на групата. Сетът беше съставен от целия ѝ каталог - 16 албума за последните 40 години. Бостънските магьосници представиха едно от най-амбициозните си и ослепителни светлинни шоута, на които феновете им са били свидетели. Лазерите, стробоскопите и визуалните ефекти впечатляваха със синхрон, визия и с пълното си съответствие на музикалната виртуозност, изливаща се от сцената. Публиката беше хипнотизирана визуално и възхитена звуково, което бе достатъчна причина да бъде на крака през повечето време на двата сета и продължителния бис. Всъщност, този концерт не беше просто за отбелязване на 40-годишната история на Dream Theater – той съчета знакови за формацията епохи. Песни както от ерата на Mangini, така и от класическия състав с Portnoy бяха преплетени, сигнализиращи едновременно признание и еволюция като колектив. Dream Theater изнесоха пълно двучасово и петдесетминутно изпълнение, което галантно започна точно в 20. 10 ч. с "Prelude" от Bernard Herrmann, съпроводено с освежаващ летен дъждец, докато членовете на състава се появяваха на сцената. Шоуто откри в приглушени светлини безкомпромисният им последен сингъл "Night Terror". Въпреки седящите места, ентусиазираната публика се вля директно във въздействащия ритъм с пеене и искрена обич. Последвалите категорични фаворити от албума "Images Аnd Words: "Act I: Scene Two: II. Strange Déjà Vu", "Act I: Scene Three: I. Through My Words" и "Act I: Scene Three: II. Fatal Tragedy" неимоверно повишиха общото настроение на всички свидетели на това историческо шоу. Класическата триада беше последвана от емблематичния сингъл от 1995 г. "Panic Attack". Той извърши прехода към по-модерното звучене на групата логичен и повече от желан. Енергията и радостта на музикантите бяха осезаеми, докато тотално и видимо се раздаваха на тези емблематични парчета, които отдавна ги утвърдиха като майстори на прогресив метъла.
В интерес на истината, някои от акцентите блестяха още по-ярко заради съпоставянето си. Например, по-светлата "Hollow Years" се намираше между тъмните, тежки стени на "Barstool Warrior " и един от най-големите хитове на Dream Theater -"Take Тhe Time", с който завърши и първият акт на изкусителното концертно геройство. Хармоничните, контрастни смени на мелодични партии с технични рифове допринесоха за изключително приповдигнатото настроение на възторжената тълпа. Групата се завърна на сцената след кратка почивка, за да възобнови несравнимите емоции от първата част на концерта с "As I Am" от "Train Оf Thought" и "The Enemy Inside" от едноименния албум. Тези две парчета бяха може би един от най-вълнуващите акценти на концерта, след като публиката посрещна отново бащите на прогресив метъла двойно по- радушно дори от самото начало.
Рязкото влизане на "Midnight Messiah" от последната им дългосвиреща творба "Parasomnia" зазвуча абсолютно убийствено, като свежестта в това ново произведение отразяваше незаличимата химия между основателите на групата, събрали се отново. Dream Theater дори успяха да превърнат красивата балада "Peruvian Skies" в преход към "WIsh You Were Here" (Pink Floyd), както и нахлуващите рифове на "Seek Аnd Destroy" и "Wherever I May Roam" (Metallica). Невероятното разнообразие от богатия им каталог внесе своята върхова артистичност и в "The Count Оf Tuscany" - за прекрасен край на втория сет. Преди "Pull Me Under" да сложи удивителен знак на страхотното си шоу, техничните прог машини се впуснаха в дълбоко емоционалния фаворит на публиката "Act II: Scene Eight: The Spirit Carries On". Амфитеатърът беше пълен с хора от всички възрасти, които пееха заедно това, което се превърна в нещо като обединяващ химн. Свързващ поколения фенове на Dream Theater, това беше може би един от най-трогателните моменти на вечерта. Слизайки от сцената с характерния си колективен поклон към публиката, тълпата продължи да резонира с интензивността на току-що чутото и видяното – честването на четирите декади и началото на следващия сезон на Dream Theater. Феновете не могат да бъдат по-развълнувани за това, което още предстои от подобна непоклатима банда. Юбилейният концерт на Dream Theater, който отбелязва повторното присъединяване на оригиналния майстор на ударните Mike Portnoy, беше нещо като Амфитеатър на мечтите и завръщане "у дома“.
В многобройни интервюта Portnoy и John Petrucci са наричали връзката си семейна, а това шоу беше дългоочаквано "семейно" събиране на една от най-античните сцени в световен мащаб, изпълнено със зашеметяващи визуализации и звуково майсторство. Завръщането на Portnoy беше емоционално и творчески резонансно; феновете някак усетиха поетичен момент на затваряне на кръга, докато чуват познати ритми с обновена енергия. Синергията на групата беше щателно репетирана, отразяваща неотразимия професионализъм на петимата с добре балансиран звуков микс – басът на John Myung по-специално се открояваше повече от обикновено. Пръстите му неспирно шареха по грифа в хипердинамичен пулс. Приносът му към цялостното звучене беше характерно различим. Междувременно Jordan Rudess за пореден път удиви присъстващите с майсторски изпълнените си сложни партии на клавиатурата си с мобилен интерфейс и стойка, въртяща се на 360 градуса от своята основа. Това добави кинетична енергия към иначе статичната инструментация. Нещо повече - неговите дублиращи изпълнения с Petrucci бяха солидни и синхронни, а мобилната му "китарна" клавиатура добавиха гориво в това, което често е статичен инструмент. John Petrucci изпълни емоционално заредени сола - особено в "Hollow Years", чиито тръпки и настръхване предизвикаха силни реакции в сърцата на публиката. А Portnoy беше зад това, което изглеждаше като най-големия барабанен комплект, който някога е носил на турне - трикасов дръм звяр с изключителна окомплектовка. Въпреки че сетът беше огромен, егото на Mike като изпълнител сякаш се беше свило. Може би това беше умишлена демонстрация на уважение към динамиката на групата, която беше продължила без него. Той сякаш умишлено поддържаше по-грациозно, по-малко търсещо внимание сценично поведение. Но това не означаваше, че свиренето му беше сдържано, тъй като със сигурност не беше. Portnoy демонстрира своя запазен звук и стил и тласна групата напред, сякаш никога не беше пропускал и ритъм през 13-те години, в които отсъстваше. Имаше моменти, в които James LaBrie блестеше, и други, в които изпитваше (почти неуловимо) затруднения. Което беше очаквано, защото музикалните нефалцетни гимнастики на вокалните линии, които чертаеше в своята младост, нямаше как да блеснат толкова чисто и на 60+.
Този спектакъл беше фино калибрирана смесица от носталгия и динамика на развитие - класически парчета, дълбоки сола и свеж материал. Всичко това звучеше възторжено на място, перфектно устроено за амбициите на Dream Theater. Завърналата се химия между Portnoy и LaBrie, тясното взаимодействие на групата с магическата обстановка на амфитеатъра превърнаха вечерта в незабравима и оставиха значима следва в музикалната история на живописния Пловдив.
Галерии със снимки на Станимир Станчев:
DT1:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1401808124349322&type=3
DT2:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1401819181014883&type=3
DT3:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1401829807680487&type=3