Две уточнения: горната констатация я изпяха Ера преди почти толкова време. Но и те, и самата Милена Славова (юбилярката от мегалайва в НДК), го правеха още тогава. И тъй… до днес. Едни ги няма на БГ сцената, но ще се помнят. Други продължават. Не спират. И точно това им пожелавам.
Сещам се как ние, журналистите, определяме Милена. Да, ама нашите "крале" са си царе. Т.е. тя е царицата на БГ рока. Е, от общение с британски поданик, се ражда вече Кралица (на нея пък желая – с каквото и да се захване в собствения си живот, нека носи орисията и на майка си, нейното огромно сърце, дух и инат за хубаво). А, и трето: ако случайно някой четящ, дето се вози в бял мерцедес към едни пирамиди и фараони – е попаднал на този текст, извинявам се, не е за него. Да тича в нета при своята кукла Мици.
На 21 април 1989 година в тогавашния в. "Диалог" (седмична притурка на "Народна младеж") вашият рок-хроникьор (още не бе го съчетал с проектирането на "музикални кутии" като радиоводещ) пише статия под надслов: "Следващите редове не са за вас". В нея се обсъждат текстовете на петите на български песни на "новите млади" български рок групи, наричани все още от "музиколозите" (в кавички, понеже имам предвид онези от парчето "Българският рок" на Ники Качаров и Гошо Минчев) – "любителските".
Едва 2 г. след Първия Софийски рок фестивал, преминал под взора на народната милиция и отбелязал сваляне от сцената на Кале, докато свирят своя "Епитаф"…, Комсомолът вече е оторизиран да организира "пред-десетоноемврийските" рок събития, за да ги канализира и привежда в нормативно русло. Е, важното е, че рокът на "цветята от края на 80-те" се отприщи на живо и за едни (заедно с първите няколко от новото десетилетие) 4-5 години изпя цяла епоха от съзидателната история на българския рок. Като изкуство, но повече като комуникация, език и разказ на времето. През текстовете, българските текстове.
(Дори AI днес знае защо тогава Кале бяха прекъснати от милиционерите – дето пък в Приморско дръпнаха шалтера и на "Най-доброто" – което "по традиция" се "реже на части" и "трябва да се махне" – финал на фастивала от сборната формация Облаци. Ако попиташ днес виртуалния всезнайко какво и защо е било, той казва: "Причината за това са предизвикателните и дръзки за времето си текстове, които организаторите определят като нецензурни, въпреки че реакцията на публиката е много силна в тяхна подкрепа". По-страшното за тогавашните власти бяха обаче думичките, с които се заклеймяваше онази "жизнь", която ни ръководеха да живеем – вместо един друг "лайв", живян на запад от границите на Варшавския договор. А изобщо: бюрокрация в машината за месо, ала-бала за щастието, тежащо 100-150 кила, макар да не умирахме от щастие, кауза морти-монолог на искащите да са нова генерация завинаги, не като бедната г-жа Емилия в битката с др. Масларски – премитащ тавана си, замръзнал в ледове; задаващ се вечен конкурент – ала в басня без изход във времето на "няма" с висяща брадва над огнените души. И онзи седнал на леглото ти цензор-музикант, изискващ всички, мечтаещи да са директор на водопад, да бъдат напъхани в тяло на язовец…
Милена Славова в онези години беше страшен враг на системата на канализирана култура, особено в двете национални електронни медии. Хем ходеше вбесяващо шарена от косите до сандалите, хем ги пееше едни…, дето на Комисията в БНР им докарваше инфаркти. Поради което те се правеха, че Милена от Ревю не съществува. Приемаха някак само Милена от Рок триото. И даже в разделната 89-а, когато излезе винилът "БГ Рок #3", те предпочитаха "Спомен", гнусяха се от "Ралица" от другата страна на плочата… Тя си беше истинско "НЛО", а в същото това време – заради споменатата статия и заради "стряскащото" намерение на "Младежка редакция" на БНР да направя "15-тина минути с Милена и новите и́ песни", седнахме в един следобед на пейка край Синьото кафе. Общо-взето щастливи, общо-взето нещастни, домовете ни пълни, но главите ни празни… Да, бе?!? Тя упорито, интелигентно, актуално-неприкрито и разговорно разбираемо знаеше какво иска да изпее. И как. Не по-голяма от колегите си от "онази" генерация (те също знаеха какво и как), вече беше "каката" на БГ рока, Второто поколение (отделно: "мокър сън" от страниците на в. "Ритъм"). 40 години по-късно изобщо не виждам кой/как ще я свали от трона на царицата на българския рок. В залата на НДК на 13 октомври над 2 500 души показаха, че продължават да са отдадени нейни поданици.
В онази статия пиша, че "… се лее от естради и радиоапарати утвърдилата се вече наша песен за море, изгреви, залези, влюбени, целувки, раздели и разхождащи се боси по асфалта певици и певци. В краен случай – диско музика, която не застрашава…" А тия, "любителите", не щат да пеят такава "мазня́" (намигвам на самата Милена). Денис Ризов обяснява там: "Всеки, който е слушал Ахат, знае, че нямаме текстове, посветени на любовта. Смятаме, че е премного експлоатирана от естрадата у нас. Предпочитаме злободневната тематика. Рок музиката е социално явление…"
Не малко саркастични, гневни, социо-разрязващи, изкрещяни, тежко-задъхано изплюти БГ-текстове се родиха в края на 80-те. Имаше защо. А в парчетата на Милена (понякога в колаборации с приятелите от Ревю, Ера, Орион) те бяха уникално пъстри, ала убийствено откровени; тъжни или весели, но те караха от утре да започнеш живота си отначало. Животът изтече в надежди и лъжи следващите 40 години, Милена обаче не се предаде да бъде искрена, неподправена, без грам конформизъм. Тя – за мен – продължава да е музикалният социолог на българското време. Беше навън, свири в "Марки", направи албум там, върна се, продължи да огрява сцената ни с неудавения от институции и ТВ-риалитита инат на нейното поколение "на цветята от края на 80-те". И – паралелно – да организира фестивали, да открива млади нови групи, да прави нови свои парчета. И често да плаща от джоба си за всичко това.
Какво се е променило от онези "late 80’s" ли? Твърде малко. Технологията вече позволява всеки да си запише албум у дома. "Онзи" стил се нарича "поп-фолк", естрадата (хм?) може би е синти поп и балада (но има своите талантливи образци и творци – което е хубавото в "новостите"). Рокът преобладава в мрежата, или по фестивали и клубове. А българските радио и телевизия познават и ни предоставят 10-тина имена и изчерпват обществената палитра с тях.
Е, нищо де. В НДК имаше доста белокоси люде (не броя боядисаните брюнетки и блондинки). Имаше обаче и доста не само младежи, белокосите родители бяха довели челядта – в подтийн възраст и там виждам надеждата. Че легендарно-архивните парчета и плочи на Второто БГ рок поколение пак ще се въртят от някого за първи път. Че следовниците на "цветята" не са малко, самите те израстват и творят. Надграждат.
А юбилейната вечер на Милена и приятелите и́ бе бележита както и да я погледнеш. За историята и в сърцата на всички, които живеят и отдават към следващите тази музика. Беше фантастично младият Марти (откритие на един от фестивалите на Милена) да изкара 2/3 от лайва като солокитара. 12-годишна пианистка да сяда на клавирите. Да видиш и чуеш 3 баса на сцената (feat. Фънки и Амебата плюс Гюров). Акордеонист от Южния парк (Исус Ангелов) да държи "клавишни" партии в парчетата. Или Емо Анчев зад барабаните. Или Кръпката (с хармоника и глас), Звезди, Оги Цолов – с гласищата си на микрофоните… Няма обаче да изброявам всички, които съучастваха в милениния празник. Бяха почетени и възнесените в небесния бенд Бойчо́ и Гошо Минчев. Имаше "първа част" с врачанския щрайх (от тамошната филхармония, диригент Христо Павлов; оркестрации на Венци Мицов) – а парчетата звучаха фантастично. Самата празнуваща почти не изостави акустичната китара. Абе…, празник! В делничния понеделник. Но, както е казано: като сме безделници, да не сме без празници.
Заредихме се. Можем да чакаме следващите и́ нови песни и изяви.
И да си пожелаем – живот и здраве! – среща на следващия юбилей.
Снимка: Стоян Гребенаров
Коментари