Антонио Ередиа подпали НДК с вълшебната сила на фламенкото

Фламенко експлозия сгря душите и сърцата на премръзнали столичани на дългоочаквания концерт на Антонио Ередиа (Antonio Heredia), който се състоя в зала 1 на НДК оная вечер.

Испанецът разнася славата на своето родно място - Гранада, по цял свят, като предлага на публиката не концерт, а истинско чувствено представление, по време на което звукът на китарата, висините на гласа и ударният ритъм на танца се вливат ведно. Емоцията пресъздава истински истории и картини, идващи от далечни страни и в същото време толкова близо до сърцата на всеки човек. сърце. Всяко начало на песен е увод на история. Всеки удар на танцьора е картина, която припламва пред очите ни. Всеки акорд на неговата китара пък е струна в сърцата, която ни доближава до нещо далечно, забравено, но все пак близко...

В 20. 10 ч. цената се затъмни, а на малкия екран изплуваха красиви пейзажи от Гранада. Разнесоха се първите акорди на това, което се очертаваше да бъде истинска приказка от Андалусия. Антонио Ередиа беше сам на сцената и първото му изпълнение беше своеобразна прелюдия, предговор към цялото представление. Китарата му разказа за неговото родно място, като понесе публиката из приказните земи на Гранада.

След това на сцената излязоха още трима разказвачи. Със същия пламък подхванаха историята. Един от тях изсвиси гласа си и в светлината на прожекторите започнаха се появяват истински актьори, които даваха завършен вид на рисуваната до този момент картина. Близка до испанската, българската кръв закипя и залата се оглуши от възгласи и аплодисменти.

На сцената лумна огън, който запали пламък и в сърцата на публиката. Всяка история бе разказана с различен танц. Две жени и един мъж сменяха местата си, дрехите си, надмощието си в танца, но това, което остана непроменено, беше страстта, с която искаха да разкажат своите истории, да излеят всяка малка частица от заряда на фламенкото върху нас, присъставащите насред магията.

И успяха да ни заредят. В началото - леко несигурна в това което се случва, публиката постепенно се отдаде на историята, която така я завладя, че вече не можеше да контролира аплодисментите си и бурните си реакции.

Но именно това бе целта на гостите. С нарастването на аплодисментите, краката на танцьорите ставаха все по-бързи и така до момента, в който не можеш да различиш едното движение от другото. Краката им се сливаха със сцената, душите им - с нашите. Музикантите също не оставаха по-назад и плясъкът на ръцете им и струните на китарата забързваха своя ритъм, докато публиката просто се предаде. Вече не се опитваше да разбира какво се случва, а просто се остави да бъде понесена в едно екзалтирано състояние на радост и тъга, удивление и страст и желание тази андалуска история да няма край!

Тя, разбира се, свърши. Но тя остана в сърцата на хората, които бяха в зала 1 на НДК, за да ги топли още дълго време.

А тези, които не успяха да преживеят тази красота в столицата, имат още един шанс: Антонио Ередиа свири в Античния театър в Пловдив на 23 септември.

Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерии".