Онзи ден си намерих копче. Майка ми каза, че означавало нова любов, пък аз отговорих с "надали".
Обаче ще се съглася, че майките са винаги прави. Освен това вече винаги ще ходя на концерти не съвсем изчерпателно запозната с творчеството на изпълнителя. Така ще знам, и не веднъж, що е то любов от пръв поглед (и акорд).
Art Studio съвместно със зала 1 на НДК поднесоха на щастливите присъстващи едно дългоочаквано и твърде-повече-от-прекрасно събитие. Пренасроченият от 4 април за 6 юни концерт на нигерийската принцеса на музиката – Айо (Ayo) и нейния бенд бе една от най-успешните масови терапии. Терапия срещу негативизма и сивотата, срещу лошотията и повърхността, срещу бягането от чувствеността. През цялото време си мислех, че тя освен певица, музикант и артист, сякаш бе и душевен водач, а присъстващите бяха нейните вдъхновени последователи.
Събрахме се, както казват, светлините изгаснаха и блесна лъч в центъра на сцената, от където пък ни заслепи искрящият глас на Айо. Рядко се случва някой да изглежда особено запленяващо с риза, дънки и кецове, но може би и десетките плитки в косата музиката ѝ, както и "нестихващата" усмивка, я правеха особено обаятелна. Това и, разбира се, гласът ѝ. Искам да си го затворя в кутия и да си я отварям, при нужда от радостно насълзяване на очите. Би било най-егоистичният акт от моя страна. Този глас трябва да се рее колкото се може по-навсякъде и да заразява с едновременната си нежност и мощ.
Така седяща зад микрофона, с китара в ръцете – сякаш с вълшебна пръчка, заедно с изключителните музиканти от тричленния бенд, Айо ни омагьосваше все повече, всяка секунда. Вслушвайки се в "Letter Вy Letter” и "Only You", човек може да усети много ясно как музиката - нещо необозримо, което не можем да пипнем с ръка, умее да се вкопчва в нас, да се разрови из душевността ни и да изтръгне онези неприятни мисли, които опитваме да прогоним чрез енергично кимане с глава. На тяхно място откриваме красота.
"Благодаря ви много за това, че слушате, и за това, че поддържате музиката жива... защото, ако не бяхте вие, аз нямаше да съм тук сега!" – с тези думи се обърна вокалната вълшебница към многобройните вперени и блестящи очи в нея и със сигурност ни трогна. Освен че китарата сякаш е необходимото продължение на нея самата, Айо владееше и черно-белите клавиши. "How Many People" преля в импровизация, чрез която с песен вокалистката говореше на публиката. Имаме и късмет, че София е звучно име и може чудно да бъде вмъкнато измежду редовете. "София, колко красиво име за град...". Съвсем в прав текст тя продължи и с идеологията, която "проповядва" чрез творчеството си: "вярвате ли в любовта, себе си, в някого другиго? Кажете ДА!". И това "ДА" прокънтя в доста сърца.
Обещаното изпълнение на новия сингъл "Fire" доразпали искрите у хората и емоциите се разгръщаха. Още след първите песни нигерийката показа, че е на тази сцена заедно и заради публиката и връзката между двете е доста важна част от участието. Много по-естествен сюжет ми се стори, когато слезе от сцената и пя, поздравявайки се с феновете и стигайки до средата на залата, а може би и тя го е усетила, защото, когато се върна горе при бенда каза: "след като бях там долу, изобщо не искам да съм тук". След "It’s Supposed Тo Be Love", получихме нещо като кратка, но доста ценна лекция (ето това е част от въпросната "терапия", с която започнах текста). За изпълнителката всички хора имат една душа, която улавя по един и същ начин емоциите и чувствата, предизвикани от случващото се. "Трябва да усещате другия", сякаш ни посъветва. Приложи на практика науката за заедността (моя измислица, но твърдо заставам зад идеята), като прикани всички да се хванат за ръце.
"Down Оn My Knees" по-скоро трябваше да бъде изпята от нас за артистите, отколкото обратното. Да не си тръгват, ако може... За "утеха" бисът бе достатъчно дълъг, че да утеши жадните за още уши и души. "I’m Gonna Dance" съвсем изключва факта, че сме в зала със седящи места. Последва песен, която била написала едва преди три дни, но мисля, че доста от нас я почувстваха така, сякаш някога са си я тананикали. "Slow, Slow (Run, Run)" и "Life Is Real" ни дозахраниха с тази особена енергия. За да приключи "сеансът" по впечатляващ начин, Айо отново слезе от сцената, но този път призова да я последваме из залата в голямо танцуващо влакче. Прегръдки и усмивки съвпровождаха щастливата многоножка, десетки снимки запечатваха момента.
И така – с по една нова любов у себе си, казахме чао на квартетното чудо.
Надявам се да не е "сбогом", а по-скоро "ще ни липсвате, докато се върнете".
Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".
Коментари