Концертът на Кери Елис и Брайън Мей - организиран от "София Мюзик Ентърпрайсис" и част от музикалната програма на 20-тия "София Филм Фест", със сигурност ще остане като едно от най-запомнящите се събития в музикалния календар на България.
Но не само този месец, а и за цялата година.
Мей, легендарен китарен герой, показва завидна творческа енергия за своите 68 години. Сътрудничеството му с младата 36-годишна актриса и певица Кери Елис явно наистина зарежда с енергия доктора по физика и астрономия. Подозирам, че много от присъствалите в зала 1 на НДК бяха дошли най-вече заради славното име на мистър Мей и носталгията по Куин и Фреди. Но съм сигурен, че Кери Елис успя да убеди и най-невярващите в своята изтънчена музикалност, опит в музикалния театър и не на последно място - прекрасен, дълбок глас. Неслучайно сложих заглавието "меланхолична носталгия". През цялото време усещах едно романтично и носталгично връщане към миналото – Англия и света от времето, когато бъдещият китарист на Куин Брайън Мей е бил тийнейджър, а и от годините, в които мис Елис вероятно се е прехласвала по Куин. Стилно откриване: "I (Who Have Nothing)" на Ben E. King. През повечето време концертът неусетно ни връщаше към миналото – композиции на Куин – разбира се – но също така на Битълс, Елвис (за когото Мей изрази съжаление, че не е идвал у нас), Канзас с идеята, че всички сме "Прах във вятъра". Чудесното изпълнение на Джордж-Харисъновата "Something" пък лично мен ме върна във времето, когато аз самият бях тийнейджър и в почивките между Металика и Нирвана прослушвах старите записи на майка ми и братовчед ми - Битълс, Цепелин и самите Куин… (Eх, спомени!)
Въпреки тези носталгични препратки, дуетът Елис - Мей не пропусна да ни изненада и с други интересни моменти от своите музикални корени – Барбра Стрейзънд при Елис (все пак дълги години в музикалния театър) и Джими Хендрикс при Мей. Не, не като директно изпълнение, а като влияние в здравата, тежка хард основа в музиката на Брайън и Куин като цяло.
Спомняме си първите албуми на Куин, в които влиянието на Хендрикс се усеща силно, да не говорим за соловия дебют на Брайън "Back Тo Тhe Light" (1992). Имам предвид чудесната електрическа китарна импровизация на мистър Мей, която,, най-общо казано беше позована най-вече на инструментала "Brighton Rock Solo", познат от "Уембли" през 1986, но преминаващ през мотиви от другия индивидуален проект на китарния ас и теми от саундтрака му "Furia". Кой е казал, че Елис и Мей залагат само на акустиката? Почитта към незабравимия Фреди пък беше изразена не само чрез познатите от други концерти на Мей и Елис "Somebody Тo Love" и "Love Of My Life", но и с великолепната, не-хитова, но затова пък аписана от сърце - по думите на Мей - "Life Is Real" на Меркюри. Както и чудесната интерпретация на "Who Wants To Live Forever", композирана от Брайън навремето за филма "Шотландски боец", но придобила друг смисъл след смъртта на колоса Фреди...
Не си мислете обаче, че цялото шоу е било единствено от кавъри. Не само откриването, но и по време на целия концерт, собственото творчество на Кери Елис и Брайън Мей заявяваше смело за себе си – и със заглавната пиеса "One Voice", и с "Born Free", посветена на защитата на дивите животни - кауза, на която и двамата са отдадени, през прекрасните "Butterfly" и "No-One But You (Only The Good Die Young)", до самия край с рок-ен-рола "Roll With You", съвсем естествено прераснала в "We Will Rock You". Ордьовър за десерта на концерта, завършил с жизнено и купонджийски с брилянтно соло на кийбордоста Джеф Лийч преди "Crazy Little Thing Called Love". Класическо късче злато, което ни напомни колко гениални могат да бъдат малките, простички неща…
Казано накратко: свежи и достолепни, и Брайън Мей, и Кери Елис показаха не само колко много държат на миналото и вечността, но и колко уверено са стъпили в настоящето, устремени към бъдещето. Усещането за подкрепа от публиката също си пролича добре – не само в научените фрази на български и многобройните "Thank you"-та, не толкова типични за британци, но и в съжалението, че навремето Куин не са били тук и ние сме пропуснали нещо голямо, което сме харесвали и подкрепяли през годините. Перфектна за(гря)вка за дългоочакваното шоу на легендарните британци с Адам Ламбърт през юни, когато вероятно носталгията и зимата ще се усещат само като нещо далечно, а лятото и жегата ще са тук. И завръщането от бъдещето към настоящето няма да е толкова болезнено, колкото за героите на "39", добрата стара композиция на Мей (мой личен фаворит!) от "A Night At The Оpera" (1975), перла в репертоара, който ни изпроводи от НДК.
Стоплени до разтопяване...
Коментари