Нова Генерация завинаги

Мама ме е научила да броя до двайсет, преди да кажа нещо лошо на някого.

След петъчното събитие, неуместно озаглавено "Нова Генерация завинаги", ми се наложи да броя до доста повече. И въпреки че действително ще си спестя някои по-ядни квалификации, разочарованието и обидата не изчезват. Няма как.

Преди да започна по същество, няколко думи за мястото и организацията. Joy Station не е лош клуб, даже напротив. Но просто не става за такъв концерт. Стените са просмукали духа на пичове с китари, които са убедени, че пенисите им са по-дълги от грифовете. Обстановката е в стил коледно парти на компания от IT сектора. Нова Генерация означава интимност, каквато тук не може да има. Липсата на бира е иновативен метод да се предотвратят пиянски изпълнения от страна на публиката, но леко дразни. Иначе похвали за идеята за пряко излъчване в интернет, макар че не мога да кажа дали на практика е проработила.

"Ти ме излъга, че ще ходим на Нова Генерация!" – анонимен човек край бара

Вечерта стартира с Тонодеро и още с първите акорди човек започва да се чуди какво правят те тук. В техническо отношение групата е компетентна, даже бих казал – добра, но стилово никак не подхождат на събитието. С удоволствие бих ги слушал да откриват за гостуващ гръндж изпълнител в Sofia Live Club, да забиват в Южния парк или да осигуряват звуков фон на фестивал на балканската скара някъде в Западна България, но не и тук тази вечер. Повечето зрители още не са влезли или се тълпят на бара за първи напитки, така че най-много внимание им обръщат няколко дечица, които танцуват пред сцената. Което всъщност не е толкова лошо.

Стиловото разнообразие се засилва, когато на сцената се качват The Bedlam Club. Описващи музиката си като cinematic punk jazz, тези симпатяги се оказаха личните ми любимци за цялата вечер. Приведен над клавирите с черни дрехи и бяла маска на лицето, Samо пределено приковава вниманието с присъствието си. Звуковите пейзажи и разказите без думи, които той и останалите момчета създават, интригуват и галят ухото. Е, да, и те не подхождат на "духа" на събитието (доколкото имаше такъв), но поне радват с чудесна музика. Надявам се, че много от присъствалите на изпълнението им ще пожелаят да ги чуят отново другаде; аз със сигурност ще следя бъдещите им изяви.

"Сьомга с картофи? Това е португалско ястие!" – анонимна дама край сцената

Абсолютно начинаещи... тези момчета винаги ще ми бъдат симпатични. Наистина, те са обречени да си останат "малките братя" – рифовете на половината им песни звучат като идеи, които Васко Гюров е отделил за преосмисляне и преработка, а красивите образи на екрана зад тях ти казват в прав текст: "Дарк сме, ама много, разбираш ли?!" В което няма нищо нередно, предполагам. В крайна сметка, самият Косьо в една от по-самобитните си песни заявява: "I don’t give a fuck!" Всъщност, предвид голямото  безобразие, което спретнаха хедлайнърите, АН спокойно можеха да посвирят още половин-един-два часа.

И докато за мнозина от публиката Начинаещите са любима и свидна група, Kinky Romantic са неизвестна величина. И трябва да си останат такава. Палави струнни изпълнения, които голяма част от зрителите поглъщат не толкова с ушите, колкото с очите (дамите в групата са привлекателни, така да се каже), тук-там рап. Друго май няма. След края на концерта един познат ми сподели: "ми аз дойдох да гледам Kinky Romantic, щото в тях свири бившият ми шеф, а той е пич". Нямам какво да добавя към това откровение.

"Тия хора живеят суров живот" – анонимен пушач към други пушачи
Някъде из Фейсбук страницата на събитието зърнах коментар, че то е трябвало да бъде озаглавено "Ревю завинаги". Това твърдение просто не може да бъде по-точно. Чудесно си личи коя е бандата, която познава добре себе си, песните си и публиката си, която не е спирала да репетира и концертира, която има едновременно самоуважение, умереност и увереност. Докато Васо Гюров е жив – а той, както е известно, е вечен – няма да има гавра с песните на Ревю. Хората ще ходят да ги слушат и след концертите ще казват "Те изкъртиха!" или "Добре, че бяха те, иначе...".

Всъщност, ние всички отдавна и добре знаем това. Още преди групата да се появи на сцената, пространството пред нея вече е добре уплътнено с тела. Ухае на чисти и нови дрехи, облечени специално за концерта, и на дюнери от Студентски град. А после те излизат и три от сетивата временно излизат в почивка, за да останат само зрението и слухът. "1968" унася в мечти за "какво щеше да бъде, ако...", а "Чичо" те праща да куфееш неистово. И когато накрая Гюров благодари за всички цветя, те залива истинска лавина от звук.

"Слепи са, защото се срамуват" – стих на Воев, преосмислен в контекста на едни тъмни очила

И така, със смесени чувства дочакваме гвоздея на вечерта. Който по-скоро се оказва последният пирон в ковчега на тази безсмислена, както смятам сега, инициатива. Защо, бе, хора? Защо трябваше да излагате себе си и да превръщате музиката, която иначе толкова дълбоко ни докосва, в кичозен естрадно-метълски водевил с елементи на сбирка на класа от гимназията? Ако ви трябват пари, да бяхте казали – щяхме да ви съберем, без да губите цялото си достойнство в процеса. Откъде го намерихте този шут с излъчване в стил треторазреден екшън и самочувствие тип "мастурбирам пред огледалото" (да, знам – от Alien Industry, но не това питам)? Защо – и как успяхте, за Бога! – не намерихте за смислено дори веднъж да споменете името на Димитър Воев, човекът, създал легендата, от която сте част?

Още щом Лоренцо Ламас (който май беше Тери или Бери или нещо подобно) отваря уста, става ясно, че нищо добро не предстои. "Ледове" и "Ловец на сърца" страдат горко, макар че солидна маса тийнейджъри куфее, все едно забиват Limp Bizkit. "Някой уиски няма ли да даде? Айде, аз отивам да изпуша една цигара" – заявява нещото с микрофона, щото е много готино. "Една "Тъмна земя" да напрайм" – все едно ще врътнем един кючек. Останалите се усмихват невинно, както казват англоговорящите – indenial.

Идва време за специалните гости и отново Васо Гюров запретва ръкави да оправи ситуацията. Удава му се да изпълнява песните на Нова Генерация, без да спира да бъде себе си и да бъде себе си, без да се прави на рок звезда. Мони Воев гледа строго, докато пее "Арлина" – не ми се мисли какво му се върти в главата в този момент... Следващият в класацията по смисленост е Наско Русков, който изобщо не се появява. И накрая излиза Нуфри. Пиян-залян. Неадекватен. Незнаещ текста на "Изповед" и неправещ никакво усилие да я изпее като хората. В този момент вече знаеш със сигурност – да, това кълбо от неясни, шаващи и дразнещи чувства в теб е изплетено от гняв и омерзение.

За първи път на концерта бяха показани специално създадени за събитието визуализации и видеоклипове, дело на Нели Недева – Воева и режисьорите Биляна Кирилова и Борис Кънчев, които подготвят документален филм за Димитър Воев. Бе представена и изложба на Воева с фотографии на Нова Генерация и Димитър Воев. Феновете имаха възможност да ги закупят, а приходите са предвидени за бъдещия филм.

И това е. Съжалявам, момчета и момичета. Благодаря на онези, които се раздадоха, за да замажат срама. Ясно ми е, че подобно събитие не се организира лесно, ясно е и че обувките на Митко Воев се запълват мно-о-ого трудно.

Но, ако мислите да го правите по този начин, по-добре недейте. Снимки на Анастас Търпанов и Чавдар Жиров: в секцията "Галерия".