Отиваме двамца голи, татуирани, подпийнали и потни медийни представители на Spirit Of Burgas 2010 с бира в ръка. На входа я гаврътваме на екс; никой не ме спира никъде: "това е фотоапарат..."! ..." влизай, влизай!".
Първата вечер на събитието е тръгнала убедително сред ентусиазъм, емоции и разнолика музика, разбира се. Аполо 440 (Apollо 440) са започнали - хоратa не са много. Гостите скоро приключват, следва пауза и насъбиране на над 15 хиляди души на плажа. Всички скандират: "Про-ди-джи!"
Дъ Продиджи (The Prodigy) се появяват на сцената:
Един мозък - океан Лиъм, който кротко застава на пулта-флотилия с надраскани на него кървящочервени букви "Take Me To The Hospital". Лаконичен. Оттам до края като истински кормчия задава, смесва, пренася, намества, насъсква, взривява, хапе и къса.
Няма друга група - нито от електронната сфера, нито в областта на жиците, в която един човек сам да прави музиката (китаристчето и барабанистчето там няма смисъл изобщо да ги броим), а фронтмените, които изключително пеят, да са повече...
А те какви бяха!
Кийт Флинт - иконата на цяло едно "jilted" поколение, който гледа с черни заслепяващи разсъдъка ми очи - акули. Току спре, та се взре нейде в публиката - ту от едната страна на сцената, ту от другата, та и мен ме прихване... или поне така ми се струва. Приковал ме е. Пленил ме е. Вече не ме гледа, но още ме гледа. Фиксира ме, копелето, побърква ме!
Прави засилки - все едно ще хвърли нещо по нас или пък ще се засили да ни срита, да ни подбере....
Е, подбра ни.
Ама аз нали бях на първия им концерт у нас през 1999?! Това сега тук е нещо тотално различно. Нищо общо! Тогава четирима за час не успяха да оправдаят очакванията; сега обаче - на върха на класациите от миналата година, и вече трима - ме запокитиха в друго измерение на сетивата. Още в самото начало.
Запробивах си път за най-отпред. Да мога да поема целия звук и да виждам музикантите отблизо. Пред себе си. Отгоре.
Те винаги са на върха - вече 20 години. Все критикувани, но винаги победители.
Breathe the pressure. Не издържам: пробвам погото. Гмурвам се в голото потно пясъчно пого - море в морето от хора на морето. Да-ааа. Това съм аз вече. Кога беше това? Годината 1995: за първи път на дискотека - на морето, за пръв път Продиджи, първото пого. Всичко накуп в едно пролазващо по целия хранопровод чувство.
И сега ПАК. ТУК. СЕГА.
Макс Риалити, досущ като "Хищникът", върти глава заканително и зове животинското в нас: "To all bulgarian people! My people!"... Тече "Warrior's Dance" от новия албум "Invaders Must Die": "Warriors! Bulgarian warriors. Spirit Оf Burgas ! Let me see you!"
В този момент, освирепял в средата на лавината гърчещи се тела, изпразнен от съдържание, скачам - обезумял примат, индианец изровил томахваката на войната, всецяло подчинен, изкоренен...
А си казвах, че няма да се пускам в погото до "Firestarter", тогава ще е избухването, само че то си беше експлозия от начало до края...
Лиъм се тресе отзад, Макс командва отгоре, Кийт снове, спира и се взира. Погото прераства в класически кръг- въртележка от пост - Секс Пистълс епохата. Ще си умра. Въртя се в средата като пумпал - отхвърлящ, премятащ и поемащ удари отвсякъде, но никога долу! Фотопаратът ми умира, откъснат сантиметри под пясък. измивам го с вода. Фира е. Последната му снимка завинаги остава татуирания с "Prodigy" врат на гол фен на първата писта.
Започва сладката "Poison". Приклякат. Застиваме. "I got the poison. I got the venom." Ритъм. Избухване. Мозъкът ми е откъснат от конвулсиращото тяло... Версията ме залива - удължена, оперена, мастита, лютива и сладка. "Poison co - rhytm - со - remedy." - и ритъм в корема ти.
Зареждат се олдскуул рейв класики. Звучи "Vodoo People". С "Out Of "Space" и "Their Law" на биса Лиъм ме връща в електронната младост, в култа да си спотаен под земята, живеейки единствено и само за цикъла.
World's On Fire. Макс набляга на вече превърналите се в класики хитове от последния албум. Този, който окончателно закотви Продиджи като група, балансирана между стиловете (всички възможни в музиката въобще), годините и броя хитове.
Качени сме на магистралата и ограничения няма. Макс, като всеки редови фронтмен, си е запомнил репликата с името на събитието, която повтаря отвреме-навреме "Spirit Of Bourgas". Но ето че в края, нарочно ли не - няма значение, заменя конкретното място с общото - "Spirit Of Bulgaria". Впечатлили сме ги. Тях. Продиджи.
Един от последните ми съзнателни спомени (освен окуцелия крак и насинено око) е как бивам подбран от баса на Diesel Power като чайка изпод връхлитаща в морето буря и понесен отново във влажната потна утроба на погото. Стигнах в пещта точно навреме за голямото консервиране в собствен сос на "Smack My Bitch Up".
А, да: краят, естествено, беше:
"Таке
me
to
the
HOSPITAL"!
Коментари