Преди да подхвана подробно снощния концерт, който започна тихо, кротко и топло с Грей Ревърънд (Grey Reverend), а завърши с гръм и трясък, в края на иначе краткия сет на Кид Коaла (Kid Koala), трябва да кажа нещо за организацията.
И ще го кажа - с риск да прозвуча като дебилно-подмазващ-не-съвсем-журналист. Евалата! На подобно събитие досега май не бях ходила. Концертът почна в час, в който човек всъщност има сили да танцува (а има време и да беснее цяла нощ след звездния финал). Почна с разумно закъснение - точно колкото да се съберат всички и не повече. Вътре (о, боже мили!), не се пушеше, което дори тютюнджиите целокупно одобриха. A звукът - и ето това е нещо, което адски рядко се случва в България, звукът беше просто кристален. Съжалявам, ако звучи като подмазване, но подобни събития наистина са рядкост в родината.
Толкова за подаръците от организаторите. Часът е малко след осем и на сцената се качва Грей Ревърънд. Следва задушаващо-сладостна разходка в историята на блуса. Всъщност бруклинският певец Ел Ди Браун (L.D. Brown) представя парчета от дебютния си албум "Of The Days", но звукът му е толкова дълбоко потопен в традициите на калния южняшки напълно необработен блус, че вкупом ни връща десетилетия назад във времето преди продуцентите и лейбълите, времето, в което един човек, една китара и няколко повода за тъга все още са можели да превърнат живота ни в мръсна и заплетена мешавица от красиви чувства. Гласът на Грей Ревърънд се колебае между пеенето и разказването, диша и заглъхва, като че затрупан от собствените си чувства, в микрофона. Пръстите му плетат капани по струните. Публиката мълчи и не мърда, напълно хипнотизирана от тази първична и уж кротка енергия. Нищо че е подгряващ изпълнител, нищо че ще е и вокалист в гига на Синематик Оркестра (The Cinematic Orchestra), нека все пак се опитаме да си изкрънкаме един бис.
За жалост времето в прясно ремонтираната зала "Универсиада" е разграфено до минутката. На сцената членовете на Синематик Оркестра вече се появяват един след друг. Джей Суинскоу и хората му ни започват без никаква подготовка. Джаз, от който децата направо се абстрахираха, с прозиращ под сложните импровизации зъл дръм-ен-бейс, крехки романтични конструкцийки. После - свиреп построк, плюс невероятните вокали на Грей Ревърънд и Хайди Вогел, която напълно успява да открадне публиката. След първата й поява на сцената, всичко живо пищи и ръкопляска само при вида й. Нейният дълбок като кладенец глас, прецизен маниер на пеене и главозамайващи безкрайни вериги от орнаменти напомнят повече на балкански джаз величия като Йълдъз Ибрахимова или Тамара Обровац, отколкото на типичния соул.
Не по-малко ни шашкат пианистът Остин Пералта, който успява да запази детински ухиленото си изражение докато ни засипва с напълно непроследими, светкавични, водопадни сола, та чак очакваме да завалят клавиши от тавана; и саксофонистът Том Чант, който почти с бой ни отпраща далеееч зад границите на фрий джаза. Синематик са убийствено добра студийна формация, в която умове организирано създават перфектен звук. Живите им концерти обаче са нива над това. Всеки от колектива има какво да покаже, и макар да изненадва дори останалите на сцената, синхронът остава пълен. Независимо дали залата се кани да рухне върху главите им, или публиката бавно се поклаща и бърше сълзи, подхваната от поредното привидно нежно соул парче.
Бисовете, разбира се, не са достатъчно на брой, но могат ли пък да бъдат?
А след всичко това, представете си, ни чака и второто пришествие на Кид Коала в родните небеса.
Снимки на Яна Пункина - в секцията "Галерии".
Коментари