Притури са планината.
И като са притури, затрупа целия скепсис, че организаторите на ежегодния русенски BlueZZ фест ще дадат почивка на традицията заради едната кинтонемия.
Събитието пробва своите мускули – мисловни и физически, във времето на финансови бури, в голямата зала на Доходно здание на 19 юни. Експериментът бе успешен. Мат на Царица Криза с пешката на ентусиазма. След кон на Г, обязден от таланта на участниците.
И джазът, и блусът, че и рокът – в по-второсигналната си форма, изискват чувства за напреднали. Получиха ги – "от" – "до", на поредното, седмо издание на фестивала, обединил групи и артисти от различни направления, но събрани за реверанс към вечните класики, от една страна, и от уважение към авторските български парчета, от друга.
Дорсет Нага (Dorset Naga) – Red Hot Chili Peppers
Предвождана от гласовитата Цена Керчева (по-известна като Крис по света), бандата откри фестивала. Всъщност, тя просто продължи дългата, нахакана и изключително разнообразна серия кавъри, с които посрещна нашата шумна компания предишния ден в Soundgarden. Още в подземието на популярния клуб стана ясно осъзнатата способност на всички в бенда да контролират широка палитра от стилове, които да насочват един срещу друг (когато се налага), да ги чифтосват (инструментално) и да пускат в чиста (гола) форма направо в сърцето на публиката. Блендата на Крис – бистра в горните и убедителна в ниските, с еднаква лекота бродира из хитове на Фил Колинс, Рони Джеймс Дио, Анук, Трейси Чапмън, Скънк Ананси. А ето я сега Крис – на голяма сцена, пее "Sisters Are Doin’ It For Themselves". Пее я като Ани Ленъкс. И Арета Франклин. Едновременно. Няма как да не й ръкопляскаш. (Следващата стъпка на Дорсет Нага (името означава най-лютивия вид чушки) трябва да е дебют с авторска музика.)
6a-6a (Ша-ша-во)
Дали става въпрос за поп, рок или блус, ключовата дума е "фънк" при този дует. Гергана Добрева и Светослав Колев - Цвъри (два гласа и две китари) (на снимката) са споени до степен, че ако от изявата им извадиш дори един акорд и една полуусмивка, цялата издигната мелодична кула ще рухне. И уж е минимъл, камерен тоя саунд, а пък е форсиран на макс. Цвъри плете струни и хвърля огън под гласа на Гери. Който с артистична глезня – повече театрално, отколкото фръцливо, подскача нагоре-надолу. "Нагоре-надолу" е работното заглавие на диска на 6a-6a, който предстои да се появи съвсем скоро. Между същия този хит и "Няма да ядеш", двамата викат духа на Джим Морисън ("Break On Through (To The Other Side)" и забиват далеч в източна посока с индийски блус. ("Govinda") (Кой каза Кула Шейкър?) "Дитйету спря да кашля, оставаме" – чувам приглушен в джиесема глас отзад. Е, как няма да не спре да кашля детето, като това е музика, изграждаща имунна система!
Блус Трафик: токът дойде!
Братя Табакови – Краси (китара) и Кольо (барабани), и Ко. променят интонационната среда на феста тотално.Те са музиканти, които не се офлянкват с излични увертюри, а разцепват – в буквалния смисъл, на думата. Директно, съвсем по мъжки, след женското царство, което се вихреше под прожекторите допреди малко. Златната традиция на блус-рока удря от струните и педалите, от коравите барабани и от дрезгавите вокали. Подозирам дълбоко, че и за самите групари остава енигма в този момент какво ще ковнат нататък – те са импровизатори от (рок-ен-рол) мозъка през (блус) костите – та до кожата на тежкокалибреното буги-вуги. А пък публиката им дава толкова, ама толкова конкретна енергия, която бандата трансформира в сурови рифове... И за стандарти, и за собствени композиции (Две чудесни пиянски парчета – "Еволюция" и "Седма вечер", бульон-трезве за ония часове, в които гъзът става от леглото, ама главата не ще.)
Джаз Студио Х. Класика в жанра!
Тази формация е знак в музикалната хералдика на джем сешъна като понятие. Стайко Стайков – бас (артистичен директор на феста), пианистът Васил Спасов, вокалистката Милица Гладнишка, барабанистът Митко Семов и специалният им гост Теодосий Спасов демонстрираха удоволствието от това да правиш музика заради самата нея, в обкръжението на абсолютните професионализъм и перфекционизъм, но най-важното: с ясното съзнание, че готвят нотното блюдо направо пред публиката, с я има, я няма, две репетиции до хладилника със стандарти. Всички пиеси, които събраният нарочно за събитието проект предложи, бяха емоционално гъвкави и по музикантски безпардонни. Всеки от състава поля с интелигентна сплав “Basin Street Blues”, така че шедьовърът на Спенсър Уилямс проветри вмирисания и одимен пъб, превръщайки го в петзвезден тузарски бар.
Карамел – за десерт (Искам(е) още-е-е-е...)
Музикантите подкараха знаковия шейсетарски и седемдесетарски ро-ен-рол, но не със скоростта на жигула-таралясница от соц. периода (на каквито полуестрадни демаражи сме се наслушали!), а с форца на модерно тиктакаща лимузина. С лекота преминаха през равното трасе на емблематичния американски рок, а сетне опънаха гуми върху наравноделните пътеки на българския фолклор. Основателят Румен Спасов и фронтменът Лъки бяха през цялото време на кръстопът, който ги дърпа ту в едната – стандарната, посока, ту в другата – експерименталната. Момчетата обаче запазиха статуквото на артисти, които дават класически отговор колкото на традициите, толкова и на актуалните повеи. Какво значи там някакъв си жанров етикет. Кавърите по “Tobacco Road”, „Късно е” (Сигнал) и “Гурбет блус” на бургаския бард Пламен Ставрев бяха точно толкова впечатляващи, колкото и авторските парчета на Карамел („Късни цветя”, „Стая със сини стени”, „Тази нощ”), които предстои да се влязат във втория диск на бандата. Хармониката на Енил допълнително овкуси с аромат от Мисисипи целия сет на групата.
…Show me the way to the (Max Music) whiskey bar…
Срещата на силите (доколкото са останали) е в популярния клуб “Max Music”. След толкова импровизация, дали хартиса нещичко за афтъра? Момчетата от Блус Трафик, на които е поверена централната роля на „повдигача”, застъпват здраво. А Мик Флийтууд Блус Бенд разбиращо се оттегля от DVD-о, като предоставя цялата мощ на тонколоните. Табаковите форсират здраво. Бисер след бисер, рок-ен-рол след блус, цепня след балада, инструментал след вокал, отрезвяващо след наливно, те просто започват... втория си концерт за тази вечер. Който ще продължи до утре. Неуморни, те изтряскаха ...ъъъ... целия блус на света. Сърцато и купонджийски. Без да използват сгодата да бъркат по джобовете на шедьоврите и да ги обръщат, правейки се – подобно на доста свои колеги, на дръж-ми-шапката. В назорване да ги превърнат в „авторски” композиции. Дрезгавият глас на Божидар Банов – Порто одаяни на целия насрещен 12-тактов и 3-акорден ураган. Дори и на сложни парчета (“Ready For Love” на Пол Роджърс – за Бед Къмпъни), спрямо чиито фриволни интерпретации съм като ранен доберман. Но сега благо си къркам питието във веселата компания на Стайко Стайков, Ивайло Крайчовски, Милица Гладнишка Теодосий и Митко Семов. А съжалението, че пропускам два успоредни старта – на фестивалите “In The Palace” в Балчик и столичния “ParkLive”, се топи. Като финландски лед в жегав концентрат.
...Много смях! „Тези са яли задушен бухал в „Асансьора” снощи!” (пък то си беше крайпътен фазан, докаран от софиянци да тестват майсторлъка на Миро по време на обсъждането на предстоящето събитие); “Ех, Тео, Тео, не се навувузели цял живот, бе, човече” – подбъзват Спасов, който тихичко свирука на сламка в чашата си... Въобще, между парчетата вървят майтап след майтап. И не само на нашата маса. Как ли може една влюбена жена да върже мъжа за себе си?, умуват с хихикане в съседство. Как ли?! Ми много лесно. Като е 1) разгонена 2) доволна и 3) благодарна. (Мама обаче ме е учила, че не е възпитано да нахлуваш в чужд разговор). Изборът ми е леко премрежен (Мис Поглед – косо, вляво, или Мисис Бюст - фронтално?). Ясно, ще арбитрира Джони (Walker). Докато го призовавам на бара, тежък бас риф измерва разстоянието от пода до тавана. Ставаме свидетели на моментен
ривайвъл на група Тарантино
тоест - Гери, Цвъри и Крайчовски. А купонът е взел камертон от естетиката на модерния изфънкарен блус-рок. Крайно алтернативен. Блендата на Добрева е повече от... добра; настъпва убедено линията, деляща скатуването и пеенето; брои думите на срички; бързо сдъвква съгласните; повдига роклето на вокалите до над кръста, а после го спуска под коленете... Първата глътка слава на сешъна Гергана поема за изпълненията на "Ain’t No Sunshine" (Бил Уитърс) и "Steamy Windows" (Тина Търнър в екшън по Тони Джо Уайт). Всичко си е на мястото, въпреки че изглежда и звучи алогично. Подобно Министерството на любовта, което се занимава с изтезания в "1984" на Оруел. Цвъри лющи жица след жица, а Ивайло Крайчовски разритва с плътна струна ухажорите около певицата. Бандата буквално разчаства парчетата (Ейми Уайнхаус) аранжимент по аранжимент и ги анализира в публичното пространство. "Това да, това – не!" "Не съм свирил никога с по-добър китарист от Цвъри", тежко заключава Крайчовски накрая. Почесвам се! Хлъц! Да му вярвам ли, че тези парчета не са репетирани, егаси?
... Моят Джони продължава да се двоуми между косо, вляво, и фронтала, пристъпил вдясно вече. За да се произнесе финално, очевидно му трябва още малко време. Кой ли обаче му го дава? Не-възможна конфигурация се размърдва около колоните. Краси Табаков точи слайда за струните и скромно наднича под черната каубойка, до него Теодосий (без кавал!) чопли леко микрофона, а Мирон (Блус Трафик) гушва баса. Кой засяда зад барабаните, не виждам: това е окупиран от Мисис Бюст хронотоп. (Комплиментирай я, де!) Чудото се случва след секунди. "Притури са планината". Българският фолклор (Тео пее) и блусът (Краси свири) потичат. Срещу течението на Дунава, накъм Мисисипи и Мисури. Без излишен блясък и псевдопопулярни лъст и газърливост. Двете благословени води, двата хоризонта са единени.
... А моят Джони вече е присъдил. Мъдро, както обикновено. Изкуственият интелект е нищо на фона на естествената глупост!
Чувствата може и да са пияни, но разумът трезвее, впит в реалната, неизкривена красота на музиката. Състояние, перфектно формулирано от Ричард Джефрис.
Само часовете, в които умът е погълнат от красотата, са времето, в което сме истински живи.
Коментари