Есенните ветрове едва бяха започнали своята проповед, когато Opeth отново стъпиха на българска земя, придружени от Paatos – сродни души, споделящи един и същ северен здрач.
Групата, водена от Mikael Åkerfeldt (Микаел Окерфелт) ,свири в столичната Аsics Arena на 10 октомври пред сравнително препълнена зала от фенове, нетърпеливи да чуят любимата си група на живо. Концертът се състоя по покана на Blue Hills Events. Датата беше част от турнето по повод актуалния албум "The Last Will Аnd Testament". Съставите изнесоха не просто концерт, а поклонение – ритуали от звук, вплетени във въздуха като тайни химни, спомняни от сънища. Едва ли можеше да има по-подходящ край на работната седмица от този.
След като значителна част от залата се запълни около 20-00 ч., светлините бяха приглушиха до слаб меден блясък. Настъпи тишина - онази специална тишина преди начален акт, чиято цел не е да стопля, а да преследва. Paatos се появиха като силуети в полусън. Клавишите процъфтяваха в сепийна мараня, басови вълни обляха и интериора, сякаш изпитваха пулса на самата зала. Звукът се стичаше като размразяващи се реки - меланхоличен, кинематографичен, сдържан, но все пак огромен. Шведският квинтет успя да се впише много добре в програмата, въпреки че звукът, който резонираше в залата, като цяло беше по-спокоен от този на чутовните Opeth; и меланхолията се открои като доминантен фактор в музиката. Гласът на диапазон (от спокойно пеене до силни писъци) се задържаше във въздуха дълго след заглъхването на всяка строфа. Petronella Nettermalm не само демонстрира страхотния си глас, но и допринесе с различни видове перкусии, както и използва мегафон, за да започне една от песните. Явно тази нейна аура беше свързващото звено, което държеше заедно поредица от инструменти на сцената, някои от които необичайни, като гонга, които възпроизвеждаха музикален жанр, доста подобен на прогресив музиката от 70-те, но също и толкова психеделичен. Публиката, все още събираща се, беше любопитна за всеки следващ тон. Тя беше привлечена не от силата на звука, а от гравитацията, предизвикана от дълбочината на хармоничните изпълнения на Paatos. Инструменталите на групата бяха атмосферни и интроспективни, понякога дори достигащи кресчендо, и изненадващо грабващи вниманието на публиката, която реагира по свой начин, чрез аплодисменти. В третата песен от сета им "Beyond The Forest", логично и очаквано бе да бъде споделена с Åkerfeldt (след като гласът му присъства в оригиналния запис), но за съжаление на публиката, това не се случи. Paatos бяха посрещнати с положителен и ентусиазиран отзвук и докато финалните им акорди се разтваряха в тишина, дишането на тълпата бе синхронизирано, а сърцата тихо се подготвяха за това, което предстои.
В краткия антракт настроението на тълпата вече беше както концептуално насочено, така и подобаващо подгрято за пирона на вечерта. Постепенно в синя мъгла, сенките и светлината се сливаха, когато Opeth се качиха на сцената. Не просто като музиканти, а като заклинатели на спомени, меланхолия и митове. Въздухът беше изпълнен с очакване, тихо благоговение, споделяно между души, привлечени от мрачната поезия на звука. Внезапно тишината беше рязко прекъсната със зловещата, заплашителна походка и скърцания, които въведоха първия сингъл "§1". Това разтърси ушите и душите на присъстващите. Силуетът на Mikael влезе в ореола от сценична светлина. Той разгъна гласа си от свирепо ръмжене до гъвкавост и изразителност с чистите си вокали. Фронтменът привлече много внимание с хапливите си закачки. Неговата характерна полуиронична, полуискрена усмивка накара залата да избухне. Спектралните акорди разбулиха мъглата в топла земно зелена палитра, която обля сцената в крайна категоричност. Призрачните фигури на музикантите започнаха да възпроизвеждат зловещи звуци на фона на пулсиращия бас на Martín Méndez, шредерските китарни линии на Fredrik Åkesson и призрачните клавишни партии на Joakim Svalberg. А Waltteri Väyrynen, единственият фински елемент в шведското комбо, е всъщност по-малък от самата банда с неговите 30 г. Въпреки това,последните две години, прекарани заедно с групата зад барабаните се оказаха достатъчни, за да се впише перфектно сред останалите. От самото начало беше ясно, че звукът ще бъде практически перфектен през цялата вечер. Визуалните ефекти зад групата допълнително създаваха онзи аристократичен, но мрачен чар, който проникваше в цялата им музика. Викторианска естетика и хаос се изливаха на безмилостни вълни. Изразителната визуална умелост и върховите илюстрации, прожектирани на екрана зад петимата музиканти, показваха запазената марка на техния винаги верен Travis Smith (мой гуру и учител също, позволявам си да отбележа!).
Рязката смяна от мелодичен прог-дуум метъл към динамични и тежки дет рифове, подкоси ментално всички. Преходът към класиката "Master's Apprentices" от "Deliverance" (2002) накара всички да отмерват изрично тежкия такт с резки чупки във врата, а някои и с раздаващо се куфеене от кръста. Този колективен концертен ритуал, преживян с интензивност и страст от тези на сцената и извън нея, доказа дълбочината на това многостранно и силно двустранно взаимодействие. Единността на Opeth беше впечатляваща. Химията помежду им бе силна - до неимоверно зашеметяваща степен. Групата, както споменах, беше в перфектен синхрон. Тя без усилие преминаваше от завладяващи мелодични пасажи към смазваща тежест. Светлините се сменяха често, което подчертаваше мрачната и призрачна атмосфера, често съдържаща се в песните им. В този момент формацията утвърди присъствието си по най-прецизния възможен начин. Всяка нота - премерена, а динамичните преходи -гладки. Подът в залата трептеше и дишаше с всеки риф. Публиката, която остана в благоговейна тишина почти през цялото шоу, допринасяше с бурни аплодисменти след всяко парче. Лицата на всички бяха изпълнени с удивление и почуда докато гледаха как безпощадно професионалните музиканти се ориентираха в сложните тактови размери и комплексни структури на песните с почти смущаваща лекота. С дълбоко чувство на безпокойство, постоянно витаещо във въздуха, мелодиите на "The Leper Affinity" от "Blackwater Park" (2001) завладяха сърцата и докоснаха дълбоко в душите на верните фенове. Ротацията на внезапни изблици на агресия с преход в по-спокойни, по-меланхолични пасажи, беше пореден атестат за същността на Opeth и тяхната музика. Сценичното майсторство и светлинните сигнали следваха кинематографичната граматика на групата – дълбок син неон и сепия за елегичните пасажи и внезапни ослепителни лъчи за дет метъл изблиците – като същевременно поддържаха сцената визуално чиста, така че динамичните промени да се случват с лека професионална лекота. Концертът на шведските прог титани протичаше като изящна смесица от свирепостта на дет метъла и прогресивното им величие, съпроводени и подкрепени от отличното използване на осветление. То допълнително ангажираше публиката да се гмурне надълбоко в света на историческия Blackwater Park.
Следващата глава в този разгръщащ се разказ започна със загадъчната интерлюдия на "§7" - съединителната тъкан между духа на класическите изпълнения с модерното звучене на тези, композирани 25 г. по-късно. Усещането беше като тремор под повърхността; басови мелодии, които сякаш вибрираха във въздуха със зловещо, почти призрачно усещане. Мощната ритъм секция перфектно предаваше усещането за зло, споменато в текста на песента. Изпълнението се открои с изключителна мултихармония и многопластови пасажи, подчертаващи драматичната аура на концептуалността на целия "The Last Will Аnd Testament". Mikael, с обичайната си ирония, размишляваше на глас в антракта колко е трудно да се изпълни тази песен, без да разбира защо я е написал по този начин. Той използваше почти всеки момент, в който не пее или свири, да разказва анекдоти от не особено успешната си футболна кариера или за сравненията на професии като да бъдеш гумаджия с тази на музикантите, или да сравнява начина, по който българската публика го е изтощила с кадър от "Bad Medicine" на Bon Jovi. Въпреки многобройните шеги на Åkerfeldt за това, че са стара група с остарели песни, прогресив метъл квинтетът беше в топформа и за пореден път ни представи наистина изключително изпълнение. Невинният сарказъм и острата иронията на фронтмена за кой ли път показаха пионерски опит в комуникацията му с публиката. Последва парче от силно противоречивия "Heritage" (2011). Opeth пресъздадоха една красива и очарователна атмосфера с живото изпълнение на "The Devil's Orchard". Психеделичните ноти си проправиха път през публиката с вихрени рифове, хипнотични ритми и изпълващи хамънд органи. Живата репрезентация беше смайваща, дори по-добре отколкото на оригиналния запис. Изключително професионалното изпълнение на Åkerfeldt въведе повече мекота тук, но живата острота на Opeth остана. Това беше особено отличимо и в сърцатото соло на Fredrik Åkesson - достоен епилог. След тази мащабна емоционалност, Opeth ни върнаха към онова носталгично чувство на скитане и търсене, изпълнило целия диск на "Damnation". Селектираното бижу от там беше "To Rid Тhe Disease". Лъчите, обливащи сцената от стробоскопите, представляваха въртящи се слънца в бяло и червено. Чувството на спокойствие и уединеност създаде своеобразна елегия в движение - преследваща, деликатна, изпълнена с тъга. А меланхолията се поемаше с неутолимо удоволствие от свидетелите на случващото се. След края на песента залата се изпълни със силното скандиране на "Мииишо, Мииишо!!!" :) Антрактът между изпълненията беше шеговито запълнен с кавъра на Napalm Death "You Suffer", който беше изпълнен цели три пъти в рамките на около 15 секунди. Началото на "The Night and Тhe Silent Water" от "Morningrise" (1996), накара залата да потъне в мрак като последва вълна от задъхано очакване. После от тишината бавна китара заплака в деведесетарски дет риф - спомен, изплуващ през мъгла. Гласът на Mikael се появи в полушепот, полунаранен, носещ болката на душа, откривала твърде много вдъхновение в здрача. А акустичните интерлюдии бяха изпълнени удивително от китаристите. Песента се разгърна като река, чиито течения се вият между скръб и ярост. А когато бурята утихна, финалните акорди се разнесоха като догаряща жарава по сцената, оставяйки само ехото на водата - неподвижна, вечна, скърбяща тихо в нощта.
Гениален сет! Умелото съчетание и последователност на парчетата допринесоха за чистосърдечния екстаз в публиката. Последва завладяващата "§3", третата песен от последния албум, с която бели и сини проблясъци добавяха почти неземен щрих към поредното великолепно, майсторски пресъздадено парче, където липсата на ръмженето на Åkerfeldt изобщо не се усети. Тя беше компенсирана от впечатляваща ритъм секция. Резкият прилив и безмилостната интродукция на "Heir Apparent" от "Watershed" (2008) влезе зверски с мощни и разтърсващи китари. Публиката беше пренесена в друго измерение с безпощадните вокали, които властваха извисено и режеха въздуха. Парещия интензитет на дет метъла отстъпваше на класически прогресив тук. Песен, която перфектно представи огромната способност и умение на бандата в експертното смесване. Подобно най-добрите алхимици на тези два жанра - толкова далечни един от друг, но съчетаващи се чудесно с музиката на гигантите. Прекулминационната точка удари в извеждащия риф. Меланхолията се сля с яростта и всичко това бе предадено с върхов професионализъм и емоция. Отсъстваше време, в което публиката можеше да се възстанови от една емоция, преди да се появи друга мощна и гръмотевична, каквато само монументалната историческа песен "Ghost Оf Perdition" от монолитния албум "Ghost Reveries" (2005) можеше да ни даде. Полетът над върха беше достигнат в преплетените хаос, майсторство и драма. Светлините зад силуетите хвърляха дълги зловещи сенки върху сцената, докато песента достигна своя кулминационен момент, а заедно с него и нашето удоволствие от нея. Моментите на откровена безметежност плавно се редуваха с други на чиста лирична красота. Присъстващите постепенно потъваха и се издигаха сред хармоничен екстаз - идилия, която напълно спомогна за цялостното сливане с групата в червено-синята светлинна палитра. Логично, след кулминационната еуфория, дойде и катарзиса с биса на "Deliverance". Опустошителната сила и 14-минутният интензитет на този химн перфектно представи музикалното майсторство на Opeth и тази вечер. "Избавлението" настъпваше в разширяването на звука и светлините- оттласкващият и спиращ ритъм, шепнещите вокали, извисяващите се китари и маршируващите барабани символизираха "изход" и пълно освобождение. И тогава тези последни резонанси се задържаха в пространството като ехо в стените на пещера. За съжаление бяхме принудени да се събудим от този омагьосан сън, продължил цели два часа, през които времето сякаш бе спряло и хванато в капан от музиката на Opeth, способна да ни въвлече в своите сложни и вихрени мелодии, завършващи почти винаги с отворен край.
Архитектурата на сета преплете новия албум "The Last Will & The Testament" с класически стълбове, изградили групата като вече легендарни изпълнители. Завършените епоси от 90-те за почитателите на старата школа, съчетани с модерен, прогресивен материал, с опустошителен завършек преди бис и бис с една песен, направиха преживяването едновременно интелектуално и висцерално, способно необратимо да промени душите ни в постоянен поток от нови емоции, които ни държаха напрегнати и благоговеещи през целия концерт. Остроумието на фронтмена спомогна и за искрените усмивки на публиката измежду майсторски изпълнената музика. Благодарение на огромното си техническо майсторство, Opeth са способни вярно да възпроизвеждат сложните си композиции дори на живо, умело съчетавайки агресията на дет метъла с интроспекцията на прогресив рока с обезоръжаваща лекота, чрез сложни мелодии, които непрекъснато грабват вниманието на слушателя, без никога да отегчават. Албуми като "Blackwater Park", "Deliverance" и "Ghost Reveries" - чак до последния "The Last Will & Testament", припомниха защо Opeth са сред най-иновативните и почитани групи в света на метъла.
Това беше вечер, която ще остане запечатана в сърцата и умовете на всички нас, които бяхме там, за дълго време напред.
Снимки на Станимир Станчев:
Pastos:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1467546374442163&type=3
Opeth:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1467553784441422&type=3
Коментари