Джеф Бек – един от терцата най-влиятелни китаристи в рока за миналото столетие, наред с Хендрикс и Клептън, почина в болница близо до дома си в Съри, Великобритания, на 78 години във вторник.
Причината е бактериален менингит, съобщи неговият публицист Мелиса Драгич.
Планината от велики парчета, които завеща на световната култура от 60-години на ХХ век насам, отдавна му вдигна "паметник неръкотворен". Хендрикс узакони мита "секс, наркотици и рок-ен-рол" и отстъпи място за Джими Пейдж. Първи обаче си остана Джеф. Някой се бе опитал да го определи с думите "дяволски гений със сърце от отзивчиво злато". Маститият Стив Лукатър от Тото написа : "Когато Бог свири на китара, той използва ръцете на Джеф".
Роден в Лондон през 1944 г., Джеф Бек започва да свири на китара от ранна детска възраст и след като участва в няколко квартални групи, през 1965 г. е ангажиран за заместник на Ерик Клептън в Bluesbreakers на Джон Мейл.
Към края на 60-те години на миналия век се нарежда сред водещите британски китаристи, замествайки Eric Clapton в Ярдбърдс през 1965 г., където остава година и половина, и свири заедно с Jimmy Page. След това издава два сингъла с поп музика ("Tallyman" и "Hi-Ho Silver Lining"), които стават хитове. През 60-те и 70-те години на миналия век, като член на Ярдбърдс или като лидер на собствените си групи, Джеф Бек внася в свиренето си чувство за приключение, което спомага записите на тези формации да предизвикат революция в музиката. През 1965 г., когато Бек се присъединява към Ярдбърдс, за да замени Ерик Клептън, бандата вече е една от определящите в Англия. Три години по-късно, когато сформира собствения си проект, по-късно известен като Jeff Beck Group, тежестта на музиката създава ранен шаблон за хеви метъла. По-конкретно, дебютният албум на групата от 1968 г., "Truth", представлява план, който друг бивш колега от същия колектив - Джими Пейдж, използва, за да създаде няколко месеца по-късно Led Zeppelin. Бек е ключова фигура и в Beck, Bogert & Appice.
"Просто исках да направя убийствени heavy-heavy-heavy неща, чорапи от цимент да се стичат от двете ми страни и затова събрах страхотна блус група с фронтмен певеца Rod Stewart", спомня си Бек. Но не само Rod Stewart краси дебютния му солов албум "Truth" ("Истината"). Сред участниците откриваме Ronnie Wood на бас китарата (по-късно го виждаме в Rolling Stones), Jimmy Page и John Paul Jones от Led Zeppelin, както и Keith Moon от групата Who."Truth" е почти толкова революционен и влиятелен за времето си, както първите албуми на Beatles, Rolling Stones и Who, и сочи посоката, в която по това време се развиват също така Cream и Jimi Hendrix. С този репертоар Jeff Beck успява едновременно както да се придържа към блус традициите, така и да разшири техните граници. Чуваме вълнуваща смес от хеви блус рок и класика, с която проправя пътя към хард рока и мнозина го сочат като предвестник на онова, което по-късно ще се превърне в хеви метъл. Дебютният албум на Led Zeppelin всъщност е след близо половин година в същата стилистика. На 14 и 15 юни в залата Fillmore East в Ню Йорк Jeff Beck прекрачва прага и преминава от класата на добър китарист към велик китарист. Нещо подобно знаем с групата Who и Джими Хендрикс на "Mонтерей"; Aлвин Лий на "Уудсток"; Битълс в шоуто на Eд Съливан. На следващия ден вестник "Ню Йорк Таймс" публикува отзив с оценка за зашеметяващото въздействие от изпълнението Джеф Бек.
"В китарното соло се прилага здрав дисторшън, бързо пипане по целия гриф, и елементи от метъла и прогресив рока. То обаче не се връзва с кънтри, блуграс или блус", казва един от редакторите на Guitar Player Джуд Голд. Може да се каже, че китарните ексхибиционисти от началото на 60-те Дик Дейл и Линк Рей са пионерите на китарното пилене. След тях Ерик Клептън, Джими Хендрикс, Джими Пейдж и Джеф Бек дефинираха идеята за китарен героизъм. Същият беше издигнат до неподозирани висини с появата на Ван Хален, който пресъздаде рок китарата. Почуквайки грифа с развинтената си ръка, той пускаше невероятно високоскоростни и къдрави сола. Малко след него Ранди Роудс (Ози Осбърн) съчета препускането по грифа с прецизен класически подход – и така се роди стилът "китарен герой".
Рифовете на Джеф са направо динозавърски, чудовищни; стъпкват; цепят – не! – кълцат!; опъват нервите, подобно тиранти върху бирен шкембак. Плясват ги обратно с двойно тлъстинен резонанс. И вият - като сребърна лисица за самец…
Тръгнал през 60-те нахално устремно като 2/3 блусмен, 1/3 фънкар и 000,9 психар, нахлул през 70-те като джаз-рокаджия в Махавишну Оркестра, изчукал бляскави халтури (с Тина Търнър, Мик Джагър, Малкълм Макларън, Роджър Уотърс, Бъди Гай, Джон Бон Джоуви), опъна струна за Стиви Уондър, Даяна Рос, Брайън Мей, Джо Кокър, Зи Зи Топ, Дейвид Боуи - та до Кейт Буш и Бет Харт), Джеф Бек посмя - за експеримент, да взриви отношенията си с миналото. Смело. Свръхпрофесионално. Сигурно. И без капка емоционална претовареност, китарата му подхвърли въдица на децата - новите фенове, за които първият музикален памперс е електрониката (в албума "Who Else"?). В пиесата "Bulgaria" пък жицата на Джеф даде мегдан на автентичните ни мотиви така бързо и щедро, както момата пуска на младежа по пълнолуние в копа сено: с ресници, подреждащи пунктоацията на звездите.
Джеф Бек има 8 награди "Грами" и десетки солови издания. Последно взе участие в албума на Ози Осбърн "Patient Number 9" и издаде съвместен диск с Джони Деп.
Джеф Бек стигна от крайната бруталност до поразителната деликатност, а пръстите му с ослепителна сръчност завариха заедно искри от който стил си избере(те), ама съвсем произволно. Да пее ли? Защо му е?!
Вокал отпуска китарата на Джеф Бек. А струните са неговите вени...
Бог да бди над неспокойната му душа!
Снимка: Wegow
Коментари