Съществуват различни реки, които прекосяваме и на чиито брегове присядаме.
Някои от тях имат имена, реални или метафорични не е от голямо значение. Други нямат. Как прекосяваш река, която няма име?
Като едно от събитията по повод 4-тия рожден на радио „Тангра Мега Рок” на 9 май в столичния клуб Blue Вox беше организиран концерт на една от най-интересните прог-групи на световната сцена, Ривърсайд (Riverside), с подгряваща банда – Пантоммайнд (Pantommind). Билетите за събитието не бяха евтини, но самият концерт беше подарък. И не само защото все още рядко идват току-що утвърдили се звезди, а и поради особения дух, който донесоха полските музиканти. Без претенция, без превземки, съвсем непринудено и непосредствено.
Преди да стигна до Ривърсайд обаче, нека кажа дума за Пантоммайнд. (Впрочем, това име страшно ми допада: настрана от играта със съзнание и пантомима или ако искате, пантомимата като съзнание, в съчетанието отеква по някакъв начин фантомът, призракът.) Когато излязоха на сцената към осем и двадесет, залата вече се беше понапънила. И несъмнено който е закъснял, само е изпуснал, защото габровската група (противно на клишетата, както често се случва) не пестеше енергия и не си стискаше музиката, а я раздаваше щедро и със завиден професионализъм. Честата употреба на 7/8 не дразнеше с излишен акцент върху народни мотиви и се вписваше гладко в тежкото звучене и мрачното вглъбено настроение. Вокалистът Тони успяваше да влиза в различни бленди и при все това да остава себе си през различните песни. (Тук ми се ще да отбележа страшно готината и Куинсрайк-ски звучаща “Sandglass” от последния им албум, както и кавъра на Блек Сабат (“When Death Calls”), които според мен при цялостното добро ниво все пак блестяха повече от всичко останало.)
Нещо обаче ми липсваше и то не откъм музиката, а по отношение на начина на представянето й. Някак сковано стояха Пантоммайнд, а фронтменът твърде често повтаряше еднакви жестове, сред които се набиваше отмятането на главата назад и вдясно. Тези неща може и да не са най-важното (ще кажа след малко още две думи за пристътвието на сцената), но и не може без тях. Ако ще правиш представление, режисирай го.
Петдесетина минути траеше изпълнението на балгарската банда, а през това време видях Пьотр Кожиерадски, барабанистът на Ривърсайд, да стои сред публиката и дори да си припява на кавъра на Сабат. Споменавам го, за да се опитам да опиша особената непосредственост (във всички смисли на думата), която лъхаше от поляците. До такава степен, че лесно си представям как сме заедно на купон с китари в Студентски град (ако в Студентски град все още се случват такива неща) и те забавляват цялата компания. Това обаче не бива да подвежда. Защото от момента, в който стъпиха на сцената, Ривърсайд показаха, че непосредствеността – съзнателно или не – е само средство, средство да те поведат отвъд сцената и отвъд себе си към страната на своята музика. Има различни начини да бъдеш професионалист. Може групата да театралничи и да забавлява (като Хелоуийн, но също Алис Купър или Айрън Мейдън), може също отделните музиканти да показват какви виртуози са (това се случва толкова често, че едва ли има нужда да споменавам каквито и да е имена, но ето две особено ярки: Ингви Малмстийн, Майк Портной).
При Ривърсайд нямаше нито театралност, нито показност. Не че бяха вглъбени, напротив – общуваха активно с феновете и въпреки допусканите тук-таме граматически грешки от страна на фронтмена Мариуш Дуда (вокал и бас китара), комуникацията вървеше безпроблемно. Разбрахме, че ако е знаел каква е публиката тук, са щели да дойдат по-рано, както и че очаквал по-малко хора и бил приятно изненадан. И все пак с началото на всяка песен сцената се отдръпваше и сигурна ръка повеждаше хората през една река без име към другия бряг, бряг не на отвъдното или нещо подобно, а на уникално усещане за музика. Така виртуозността не задържаше при себе си, а потапяше в нещо неименуемо, тъжно и красиво едновременно.
Ривърсайд излязоха на сцената към десет без петнайсет и свириха около два часа. Започнаха с двете откриващи парчета от последния си албум "Anno Domini High Definition" – "Hyperactive" и "Driven Тo Destruction", след които Дуда в обръщението си спомена, че имал проблеми с гърлото, които обаче до края така и не се усетиха. Преди да продължат с третото парче ("Egoist Hedonist") от този проект, направиха крачка назад към "Rapid Eye Movement" (2007) със "Cybernetic Pillow". Дългият инструментал от последната част на песента за егоиста, който се пита доколко е уникален, хвърли мост към лиричната "Conceiving You" от 2005, последвана от втора песен от 2007 г., този път "Parasomnia".
Последните две парчета от диска от 2009 -"Left Оut" и "Hybrid Times", сложиха край на официалната част, а между тях се вмъкнаха "Dance With The Shadow" (2005) и "Raibow Box" (2007). След което имаше не един, а два биса, по време на които бяха представени инструменталните композиции на поляците, както и може би най-известната им песен, "02 Panic Room" (2007). За съжаление нямаше дори и една песен от дебютния им албум "Out Of Myself" (2003). Публиката обаче показа, че знае по-добре по-скорошните албуми, на които, за учудване на Ривърсайд, припяваше единогласно. От горния преразказ става ясно – трудно ми е да обясня какво се случи. Мога да изброя песните, да спомена за реакцията на членовете на групата, но същностното някак убягва. Сякаш прокарваш ръка през вода, която не можеш да уловиш. Може би плуваш към другия бряг?
Трудно е да се определи и поради стила на поляците. Да отбележим, че е прогресив не е достатъчно. Както казва Мариуш Дуда в интервю с Насо Русков, публикувано и тук, "Всяка музика може да е прогресивна". "Прогресив" е начин да избегнем въпроса за по-удачното название. Разбира се, влияния от различни "прог"-групи не липсват, но това, което показаха, беше и повече, и различно. То се видя и през начина, по който присъстваха на сцената.
Единственият човек, изглеждащ като класически хеви метъл, беше Михал Лапай, който и куфееше, и стоеше разкрачено като на осемдесетарски концерт. Барабанистът Кожиерадски, с тениска на AC/DC и вид на хардкораджия (има ли такава дума?), беше изцяло потънал в барабаните и непроследимите си ритми. Пьотр Груджински вирутозно и прецизно редуваше сола, тежки рифове и нежни хармонии, без почти никакво движение по сцената. Статичен, прибран и с тъмни дрехи. А Мариуш Дуда, който е и основният двигател на Ривърсайд, композитор и текстописец, беше съчетал нещо хипарско и нещо от алтернативните години в излъчването си.
Няма как да направите единство от тази четворка, но се е получило, като течение от различни потоци, втурнали се в една посока. И ви подема, отнася, завлича.
Без претенция и без превземки, с непосредствеността, която при прекрасния саунд, изпипаното осветление и музикалния професинализъм, всъщност ви кара да забравите за сцената и да погледнете към другия бряг, брега на Ривърсайд.
Коментари