Седях си снощи и гледах как една тлъста жаба правеше огромни скокове-метър на два.
При всяко нейно тупване се чуваше: цап! цап! цап! Изскочи от тревата край асфалта. Какво й става?, помислих си. Никога не бях виждал жаба да скача така. Отговорът дойде бързо. Малка змия излезе от същото място и спря за миг, колкото да установя какво е. Застина и фиксира жабата, която вече имаше прекалено голяма преднина. Смокът се насочи към набелязаната жертва с вълнообразни движения в широка дъга. Невъобразимо за окото преместване – все едно невидима ръка чертаеше безкрайна осморка с тъмен молив, докато друга с гума изтриваше задния край. Плъзгащо се като в анимация живо руло.
Отворих очи. Или не бях ги затварял изобщо? Не бях сигурен. Бавно, с несигурно пърхаща мисъл, се опитах да си припомня къде съм – като че се събуждах на непознато място...
А, да! Бях в "Борисовата градина", Маймунарника, сега го наричат клуб Pork Pie. Това е концертът на Tripple–A.
Просто се бях унесъл в лека хипноза от гласовете на Шаманчето и Павката. Първият застиваше за неизвестен период време, а после, включен в невидим за околните вътрешен някакъв свой си контакт, захапваше микрофона и занареждаше с отнесен глас:
- А!
- А!
- А!
- Музиката ни е за ръцете,
- За краката,
- За главата.
Кратки и ясни параболи за слуха и мисълта. Като цапащата жаба.
Погледът на Шаманчето бе оживено изгубен в кинопрожекция от вътрешната страна на стъклата на малките му очила, която само той виждаше.
От другия край на сцената Павката го настигаше с губещи се за окото и ухото размествания. Той не замлъкваше нито за момент. Просто сменяше подвиквания или думи с хриптене, изцвилвания, лека гаргара, „кацнах” на марсиански и новосъздадената славяномаймунска азбука.
Нямаше как да забравим, че все пак сме в маймунарника. Тук преди години, малко под средата на дърветата, е била поставена мрежа, а по стволовете наоколо са скачали и надавали същите крясъци маймуни. Не бе минало и столетие оттогава. Наблюдавах прожекциите на платното зад гърба на музикантите. Там вървяха кадри от стара София, 1937 година, когато зоологическата градина се е намирала край езерото "Ариана". Слон даваха.
Плъзнах поглед отново по всички артисти на сцената. Павката размахваше с ръка кавала си, така че да се намеси в анимация на екрана до себе си, надавайки звуци и махайки със свити в ставите пръсти. Останалите не бяха много по–различна картинка. Скилър (Skiller) беше като катерица с постоянно долепената си до устата ръка с микрофон. Всъщност той бе отговорен за всички звуци, които не приличаха на издавани от хора или инструменти – това че е колкото човек, толкова и уредба, е отдавна известно на всички. Жоро Дончев с басa си допълваше пейзажа на вглъбяването до краен предел - увит с качулката на суитчъра, приведен си дрънкаше в ритъм. Арабела Караян пък си имаше собствен мини пулт, от който като от ракла от време на време вадеше и непознати инструменти. Едно нейно „Honey! Honey!” прерасна в нещо като леко ескалиращ съпружески диалог с Шамана.
Той бе единственият, който не участваше активно през целия концерта (но пък за сметка на е автор на единствения цял текст на песен): "Всеки трябва да уважава баба си и дядо си. Който не уважава баба си и дядо си, не трябва да бъде уважаван и от нас". Между началото и края други строфи нямаше. Това бе и най–голямата радост за всички присъстващи, отдавна превърнали се изцяло в примати.
Самият Моби се вихреше на дансинга. Никой не бе сигурен как е попаднал тук известният музикант, но пък всички бяха възхитени от танца му. Кривеше се във всички посоки с крака и ръце на кръста без очилата му да помръдват - същите, добре познати на цял свят очилца, загнездени на обръснатото голо теме.
Горе на сцената звуците заидваха от дълбоко и с ехо. Имахме си заклинатели, приковали в общ ритъм, танц и самозабрава цяло племе. Индианци. Течеше церемония. Акордите с прокрадваха по галериите на лабиринт от свързани пещери, изпървом бледи и неспособни да сгреят индианците, но после - подобно внезапно разбудена мечка, ни връхлитаха... а ние не бягахме. Чувствахме се уютно. Защитени от своя по–голям брат. Само че не беше мечка, а май самата прамайка-маймуна.
Крясъци на дива радост навред.
За миг се откъснах от самозабравата на танца - Моби ли беше тоя пич най–отпред, или не - не ми пукаше, вгледах се отново в обичните вождове с микрофоните. Всеки от петимата бе затворил очи, впил се в действието си. Като героите от приказките, където се събираха отбор типчета със свръхвъзможности: единият вижда през стени и планини, другият лети като птица, трети, като викне, го чуват в Нова Зеландия, четвъртият, като заскача на място, отваря черна дупка и така нататък...
Обединяват се в името на обща мисия и по пътя към нея в даден момент се използват силите на всеки един, само дето сега всичките действаха едновременно.
Приветстваха „диджей/
ДИИджей-джей-джей/
ДииииииДЖЕЙ/
диджей диджей диджей/
ди-ди-ди диджей/
джей-ей-ей-ей....
дижей ДжЕйМс БоНг
Заедно, накуп и наведнъж. Нещо подобно на Капитан Планета (от едно детско, като бях малък.) Навярно... Великолепната четворка, не! - тези тук са петима... Х– Men–слабо!....
… А бе просто Tripple–A!
PS: Издават и албум – "Apple 3", най-накрая.
Коментари