Датата и мястото, които засвидетелстваха срещата и сливането на ценители на класическата музика със заклети метъл фенове, бяха зала 3 на НДК. София, на 28 ноември 2024 година.

Ритуал, за чието осъществяване бяха способни само финландските метъл челисти Apocalyptica. Концертът стана реалност благодарение и по покана на EventEase. Посещението на музикантите беше част от мащабното им турне Apocalyptica Plays Metallica Vol. 2.

Смразяващият студ навън не попречи на търпението на дългоизвиващата се опашка пред централния вход на съвсем уместния за събитието Дворец на културата. Мисълта за предстоящия спектакъл на величията топлеше душите на очакващите ценители. Именно тази зала беше съобразен избор за концерт от подобен ранг относно атмосфера, звук и мащаб.

За подобаващото метъл настроение допринесе подгряващата група Arctis. Емоцията, поднесена от модерно звучащите метълисти беше допълнително подсилена и от чара на вокалистката им Alva Sandström. Нахъсващите ѝ солови партии изпълваха залата за броени минути. Целият сет беше облян от неспираща светлинна синева съвсем в синхрон с темите за далечния мистичен север и снежна футуристика. Бандата беше доста толерантен избор за съпорт на класическите титани, предвид факта, че са дебютанти с един албум. Групата поднесе текстурирани и тежки рифове, доста наподобяващи пионерите Amaranthe, съчетавайки поп мелодии с тежестта на метъла. Парчета достатъчно динамични, с градивна мелодика, като сценичното присъствие на групата поддържаше и провокираше любопитството на публиката. Накратко казано - перфектен акт като за току-що проходила формация.

Вечерта, в която класическата музика срещна траш метъла, Apocalyptica представиха така очакваната си дългосвиреща творба "Plays Metallica Vol. 2" пред почти разпродадената зала. Заявката още с първата изсвирена нота даде да се разбере, че това няма да е обичаен концерт. Звукът на Apocalyptica се ражда от невероятното съчетание на класика и метъл, като основните им влияния обхващат широк спектър от жанрове. Бетовен, Сибелиус и Шостакович са класиците, от чиито произведения финландците са се учили, докато любовта им към метъла се корени в легендите Metallica, Slayer, Sepultura и Pantera.

Това, което отличава Apocalyptica, е фактът, че никога не са жертвали същността на двата жанра – намериха начин да интегрират техническата прецизност и емоционалната дълбочина на класическата музика с висцералната сила и агресията на хеви метъла. Тяхното сътрудничество с метъл вокалисти им позволи да изследват различни аспекти на жанра от гръндж ръмженето на Corey Taylor до готическите нотки на Ville Valo. И все пак в основата си Apocalyptica остават ангажирани с изтласкването на своите инструменти отвъд традиционните граници, създавайки звуков пейзаж - едновременно ефирен и смазващ.

Връщайки се на случващото се в залата, бих отбелязал, че един от най-забележителните аспекти на Apocalyptica е способността им да обединяват публика от изключително различни музикални среди - от метълисти, издържани в подобаващо траш облекло, до изтънчени фенове на класическата музика. В паузата между двете групи, част от публиката се наслади на прекрасната гледка от терасата на НДК, а друга наводни мърч щанда и импровизирания бар.

Около 21.15 ч. осветената отзад сцена се изпълни с гъст бял дим, над залата се възцари зловеща тишина, пронизвана само от единични крясъци. Напрежението нарастваше, очакването жужеше във въздуха.

От мъглата се различаваше силуетът на виолончело и безпогрешното интро към "Ride Тhe Lightning" изпрати ударна вълна от протяжни ноти, заливащи залата. Началото бе дадено с гръмотевична и енергична ярост. Сенките на виолончелистите прорязваха светкавично инструментите си с лъкове. Тълпата изригна със скокове и куфеене сред хаоса от вибриращи струни. Групата продължи да атакува инструментите си с такава агресия, че беше лесно да се забрави, че това са класически музиканти – докато вливането на хармонична мелодика не започна, напомняйки на всички колко уникална всъщност е комбинацията от метъл пасажи и симфонични умения. Бумтящият интро риф се превърна в бързо, плавно легато от лъковете на Eicca Toppinen и Perttu Kivilaakso, докато шредер двигателят на бандата Paavo Lötjönen раздаде пълно ритмично правосъдие. Всички на сцената куфееха в синхрон с ритъма. Барабанистът Mikko Kaakkuriniemi осигури убийствен, ударен бийт, който разтърси залата до нейната сърцевина.

Цялата тази симфонично-струнна амалгама отекна в безпогрешния приспивен риф на "Enter Sandman". Светлините угаснаха и сенки затанцуваха на сцената, докато димът се търкаляше на вълни над повърхността,  превръщайки залата в мрачна мечта. Тълпата изрева, всички скандираха заедно с емблематичния риф, който е бил основен елемент в метъла от десетилетия. Аранжиментът на Apocalyptica запази целия натрапчив страх от оригинала на Metallica, но виолончелата придадоха допълнителен слой авторска красота. Присъстващите хвърляха юмрук във въздуха на всеки насечен акорд. Всички заедно крещяхме "Exit light, enter night", докато crybabywah ефектът на Eicca прорязваше взора на залата.

Интензитетът продължи да расте с "Creeping Death", друга класика от "Ride Тhe Lightning". Одеялото от мъгла погълна сцената, началният риф избухна, виолончелата имитираха безупречно скърцането на китари. Светлините на сцената премигваха между леденосиньо и огненочервено, помагайки да се улови подобната на война атмосфера на библейската тема на песента. При прословутото скандиране "Die! Die! Die!", цялата зала изригна със стотици гласове, които крещяха, докато бандата резонираше едновременно с куфеене и солиране. Един от онези моменти на чисто суров и първичен катарзис.

Натрапчивият звън на "For Whom Тhe Bell Tolls" отекна в атмосферата, а сцената се окъпа в студена синя светлина. Майсторски, Eicca и Prettu забавиха ритъма, като придадоха неимоверна епичност на изпълнението. Тълпата беше във възторг, докато виолончелата завиваха в унисон, превръщайки емблематичните бас линии на Клиф Бъртън в гениални струнни аранжименти. Чистата и емоционална сила на унищожителното  изпълнение хвърли публиката в екстаз.

Нямаше и секунда почивка за глътка въздух, когато групата избухна в блестящото интро на "Battery" от "Master Оf Puppets" (1986). Класическите инструменти се раздробяваха с бясна прецизност, а лъковете летяха  безкомпромисно по струните. Достоверното светлинно шоу на сцената беше перфектно синхронизирано с яростните и безмилостни темпо и динамика. Възприятието на Apocalyptica за този траш химн доказа, че те могат да възпроизведат плътността на оригиналните китарни записи с автентична ярост.

Светлинното шоу премина в рязка циркулираща фаза с "The Call Оf Ktulu" и създаде още един перфектен фон за този зловещ инструментален шедьовър. Сценичното присъствие на музикантите беше от върхова класа. Съчетанието от сложни партии на гриф без прагове с безгрижно куфеене и бягане по сцената (с виолончелата) е отвъд понятието 'професионализъм'. Виртуозите безпогрешно имитираха зловещите тонове на версията на Metallicа, със стъпаловидни нива на дълбочина. Хармониите на виолончелата изградиха въртящата се инерция на песента. Хипноза в страхопочитание.

С дрезгава промяна в тона, бандата се впусна в алтернативния "St. Anger" (от "St. Anger", 2003). Въпреки поляризиращата репутация на песента, версията на Apocalyptica внесе стегнат и брутален гръбнак на парчето. Абразивният звук по струните преустрои оригиналното китарно звучене в зловеща и безпощадна хармония. Барабаните на Kaakkuriniemi бяха особено интензивни и отразиха акустиката на залата в непрекъснати ударни експлозии.

Виолончелата се превърнаха в бързащи коне на галопиращата ярост на "The Four Horsemen", докато групата разкъсваше тази траш класика от дебюта на Metallica "Kill ‘Em All" (1983). Истинско удоволствие е да слушаш остър като бръснач и безкомпромисен шред на виолончело, при това изпълнен с изключителна точност и енергия. Неистовото темпо подлуди тълпата с вихрушка от последвали безпардонни рифове.

Рязкото преминаване към "Blackened"(от "…And Justice For All", 1988) заформи хаос на мига. Интензитетът и ритмиката бяха безупречно изпълнени - прецизност, присъща единствено на Apocalyptica. Публиката  отново беше хвърлена във водовъртеж от енергия под владението на бурен ритъм и свирепа страст. 

Началните ноти на симфоничния шедьовър "Master Оf Puppets" накараха тълпата да полудее, докато Apocalyptica възпроизвеждаха легендарните рифове на едно от най-емблематичните парчета на метъла (от "Master Оf Puppets", 1986). Постоянните призиви на виолончелистите към рефлектиращата тълпа бяха чрез погледи, мимики и абсолютно прецизни и виртуозни сола. Наслояващите се хармонии и унисонът между музикантите спираха дъха. Изкусното майсторство на класическите титани, безпогрешно извличаше суровата енергия на химна от бръждящите си струни.

Тишина се възцари, когато започна натрапчивото въведение към "Nothing Else Matters". Хармониите на виолончелото бяха деликатни и красиви, емоционални и елегантни, превръщайки тази мощна балада от "Metallica" (1991) в завладяващо оркестрово произведение. Емоцията беше интензивна - феновете пееха заедно в мек акомпанимент на приливащи разложени акорди. Това беше Apocalyptica в най- елегантния им вид, всяка нота, изпълнена с чиста емоция и искреност - поредното мощно напомняне за способността на групата да създава красота насред тежестта, чрез своите класически корени.

Зверската агресия се завърна рязко, когато групата впи лъкове си в тоновете на "Seek & Destroy" (от "Kill ‘Em All" 1983). Виолончелата реват като оковани зверове, атакувайки основния риф с безмилостна ярост. Барабанът на Kaakkuriniemi отново беше експлозивна сила, а Lötjönen бълваше масивен и плътен ритъм. Тълпата - в отговор, оживя с трескава енергия, крещейки припева обратно към групата. С вдигнати във въздуха юмруци - "Seek'n'destroooy!"

Apocalyptica завърши вечерта с монументално осемминутно изпълнение на "One" (от "…And Justice For All", 1988). Това беше перфектният финал за току-що изминалия виртуозен спектакъл. Осветлението и парата по сцената през целия концерт резонираха с класическите изпълнения с точна и навременна прецизност. Докато песента достигна кулминацията си, групата отприщи всичко, което имаше: тежките рифове се сринаха като приливна вълна. Извеждащият картечен риф отекна както в стените на залата, така и в сърцата на феновете. Светлини проблясваха в такт с безмилостното двойно ударно барабанене и тълпата беше изгубена в музиката, напълно завладяна от суровата сила на Apocalyptica. Когато прозвуча последната нота, групата застана пред публиката с вдигнати победоносно инструменти.

Майсторите на виолончелото предоставиха една незабравима нощ, като превърнаха класиките на Сърдития квартет в нещо изцяло свое – и същевременно толкова силно и запомнящо се. С "Vol. 2" Apocalyptica разшириха своя репертоар от кавъри на Metallica. За пореден път те успяха да дестилират същността на агресивната сила на легендарната банда в своите струнни аранжименти, доказвайки, че подходът им е истинска артистична интерпретация на метала.

Този албум за кой ли път потвърди майсторството на финландците в смесването на емоционалната дълбочина на класическата музика със суровата интензивност на траша.

Галерии на Станимир Станчев

Arctis:

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1232804221249714&type=3

Apocalyptica:

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1232830067913796&type=3